— Намерихме лодката на Лео Вилиърс в естуара — каза Кларк. — Вероятно е изтласкана там от наводнението. Но явно Портър е използвал именно нея, за да стигне до морската крепост вчера. Има пресни следи от гуми по моравата на Вилиърс, които съвпадат с тези на даймлера, изглежда, се е върнал там за колата и после е изчезнал бързо. Не беше нужно да обяснява причината или горчивината в тона си.
— Предполагам, пушката не е била в нея?
— Не, но намерихме останки от барут по корпуса на двигателя. Смятаме, че е от ръкавиците му, което отново ме кара да мисля, че се е отървал от оръжието зад борда, докато се е прибирал. Имаше и следи от кръв.
— От Чапъл?
В момента, в който го изрекох, осъзнах, че не е възможно. Всяка следа от него би била напълно неразпознаваема след седем месеца под въздействието на дъжда и солената морска вода.
— Не. Предполагаме, че я е почистил, след като е откарал тялото в Бакуотърс. Кръвта, която открихме, е прясна — от два различни източника. Едната съвпада с тези на Портър, вероятно е от раните по лицето му, след рикошета в стоманената врата. Другата може би е от обувката му — инспекторката се поколеба за миг. — Съвпада с кръвта на Боб Лънди.
И двамата помълчахме малко. Кларк си прочисти гърлото.
— Осведомихме семейството на Ема Дерби. Тежки новини на фона на всичко останало, но се надяваме, че това все пак е краят. О, и още нещо — добави тя отсечено. — Пратих ти имейл, без да искам. Ще съм благодарна, ако го изтриеш.
— Добре, ще бъде изпълнено.
Това не ми приличаше на грешките, които Кларк би направила по принцип, но пък последните двайсет и четири часа надали можеха да минат за нормални. Не бих му отдал особено значение, но тя не беше завършила.
— Представям си, че е от човек, който не е успял да мигне снощи — продължи тя и тонът й се бе променил. — Не очаквам да те заинтересува особено, но предпочитам да не го споменаваш на никого…
Погледнах към компютъра, любопитството ми беше започнало да се пробужда.
— Не, разбира се.
— Значи сме квит.
— Веднага ще изтрия писмото — казах внимателно.
— Благодаря ти, доктор Хънтър.
Кларк затвори. Какво, по дяволите, беше това? Озадачен, отидох до компютъра. Имейлът чакаше в папката с входящи, изпратен само преди броени минути. Нямаше тема или текст, само приложение. Поколебах се, но го отворих.
Приложението беше копие от свидетелски показания. Когато ги видях, внезапно забравих умората си.
Наведох се напред и започнах да чета за събитията преди двайсет и пет години.
Лятото, когато Лео Вилиърс навършил девет години, било белязано от незапомнена гореща вълна. Августовските температури достигнали средиземноморски нива и довели до недостиг на вода и опасност от суша. Дните били горещи и тихи, нощите влажни и задушни.
Но Лео нямал нищо против. Обичал слънцето, а и морският бриз в лятната къща на семейството в Уилитс Пойнт разхлаждал в адската жега. Далеч от училищния пансион, от строгия надзор на учителите и стадното мислене на другите момчета, Лео най-после можел да се отпусне. Насаме, можел да е себе си.
Общуването с другите го карало да се чувства различен.
В къщата на Уилитс Пойнт обикновено правел каквото си поиска. Като се изключат неделните обеди и ловните партита, организирани от време на време, на които се очаквало да присъства, майка му и баща му го оставяли да се забавлява сам. Лео нямал нищо против. Бил свикнал със самотата и я предпочитал пред погледа на родителите си. Особено след онова, което се случило по Великден.
Макар да знаел, че не трябва, един следобед Лео се промъкнал в спалнята на родителите си, за да пробва дрехите на майка си. Чувството на объркване и нещастие, което бил свикнал да приема за нормално, сякаш изчезнало, когато погледнал в огледалото и се видял преобразен. Въпреки че дрехите му били големи, човекът, който го гледал отсреща, му се струвал по-вярно отражение на онзи, който е в действителност. Именно "ежедневният" Лео бил отрепката.
Смятал да прекара в гардеробната само няколко минути, но изгубил представа за времето и го спипали. Отново. Никога не бил виждал баща си толкова разгневен. Било кошмарно, дори по-лошо от обичайното му студено презрение. Лео се обърнал към майка си с надеждата, че тя ще се намеси, но тя само извърнала глава.
Мисълта за случката все още го карала да се срамува. Надявал се, че положението ще се подобри, щом пристигнат в къщата в Уилитс Пойнт, но грешал. На всичкото отгоре обичайният шофьор на баща му влязъл в болница, а за лятото наели заместник. По-млад мъж с подигравателни очи и лице, белязано от шарка. Наричал се Портър.