Вратата била по средата на малка покрита веранда, с покрити с паяжини прозорчета от двете страни. Лео се огледал, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Бил се промъквал често тук и преди, но трябвало да е внимателен.
Знаел, че родителите му ще побеснеят, ако открият.
Бръкнал в саксията на прозореца между мъртвите бурени, провиснали от съсухрената почва. Ключът все още бил там. Лео го пъхнал в ключалката и отворил вратата. Старите панти изскърцали, когато я бутнал. Хижата била гореща и задушна, мирисът на сух бор го гъделичкал в носа, когато влязъл. Вътре било пълно с кутии и дървени скринове. Имало стари куфари и сандъци, макар вече да не били толкова много, след като Портър бил отмъкнал някои от тях. Скрит сред дърветата, Лео видял как шофьорът влязъл вътре и след няколко минути излязъл с първите няколко кутии и дребна мебелировка. Натоварил ги в багажника на колата и потеглил, но макар Лео да не мислел, че баща му знае, не му и хрумвало да му каже.
Интересувал се единствено от един куфар и той не бивало да изчезва.
Когато пристигнала, Роуън изглеждала притеснена от новото място и близостта му до голямото имение. Но Лео се чувствал уверен. Трепетното очакване, което горяло в него цял ден, заразило и двамата, когато започнали да разглеждат скритото в куфара. Лео смятал, че дрехите са принадлежали на майка му, но явно е било много отдавна. Късите рокли и поли били твърде цветни и в твърде малък размер..
Миризмата на нафталин не притеснила нито Роуън, нито Лео, когато започнали да пробват. Сложили си първо бижутата и сандалите — сандали с каишки и високи платформи, в комплект с пищни огърлици. След това блузите и полите. Въпреки по-малкия си размер дрехите им били големи, но това нямало особено значение.
Слънцето се леело през мръсните муселинови завеси на малката хижа и те се чувствали така, сякаш са попаднали в друг, само техен свят. Лео направо се замаял от щастие, от чувството, че най-после е открил себе си — усещане, което след години щял да се опитва и да не успява да си върне с алкохол. Избрал яркосиня рокля. Роуън сложила оранжева пола и блуза, и се кикотела, докато му нахлузвала гривни на китката. Едната била от черупка на костенурка, сияела, когато слънчевите лъчи минавали през нея и по-късно Лео щял да си спомня тракането, което гривните издали, докато се смъквали от китката му — като от купища кости.
Все още бил вдигнал ръка, когато вратата се отворила. Видял как изражението на Роуън се променя, когато погледнала зад гърба му. В следващия миг бил сграбчен и се озовал лице в лице пред толкова чудовищна гримаса, че не разпознал баща си. Главата на момчето отскачала напред и назад, докато баща му го разтърсвал, а после удар през лицето го проснал на пода. Замаян, Лео видял оранжево петно — Роуън хукнала към вратата, но се ударила в стената, когато баща му инстинктивно замахнал. После бил сграбчен и разтърсен отново, този път толкова силно, че вече не виждал. Баща му крещял нещо, но Лео не знаел какво. После ясно чул друг глас да казва:
— О, мамка му!
В следващия миг Портър започнал да дърпа баща му настрани и се вмъкнал между тях. Лео паднал сред сандъците и чувал само откъслечни звуци. Смътно осъзнал, че го изнасят или по-скоро извличат навън. Роуън била на пода, лежала там в твърде големите си оранжеви дрехи. Била толкова неподвижна и тиха, не можел да види лицето й, но на ъгъла на големия товарен сандък до нея тъмнеело петно. Изглеждало лепкаво и мокро.
Тогава я видял за последен път. Вратата се затворила и я скрила и след това всичко му било мътно и неясно. Спомнял си, че го натикват в колата и му смъкват синята рокля. Някой — или Портър, или баща му, не бил сигурен кой, — грубо му навлякъл обичайните дрехи. По-късно чул гласа на майка си да пита как е успял да падне толкова глупаво. Усетил, че го увиват в хладни чаршафи и се унесъл в затъмнена стая.
На следващата сутрин, без обяснения, Лео бил закаран обратно в големия семеен дом. През по-голямата част от пътя спял, а когато се будел, виждал изгорелия от слънцето врат на Портър пред себе си. В един момент се опомнил достатъчно, че да попита за Роуън.
Прибра се у тях, отвърнал Портър, без да се обръща.
Никой повече не споменал за случката, а смътните спомени на Лео скоро избледнели и започнали да му се струват просто сън. Почти не си спомнял момичето, с което се бил сприятелил това лято. Ако се замислел за нея или за следобеда в швейцарската хижа, го връхлитала задушаваща паника. По-лесно било изобщо да не мисли.