В крайна сметка се самоубедил, че онзи следобед никога не се е случвал.
Минали години преди Лео пак да стъпи в Уилитс Пойнт. По това време майка му била починала, а Портър се бил превърнал в основен шофьор на баща му. Лео пък бил станал буен и капризен младеж, затънал в нещастие и безсмислени бунтове, които щели да бележат и живота му като възрастен. Когато го изключили от Военната академия, вместо да се прибере у дома, решил да отложи неизбежната сцена с баща си. Следвайки импулс, който всъщност не разбирал, на стоп стигнал до къщата, където навремето прекарвал летните ваканции.
Било като завръщане в едва запомнен сън. Къщата стояла затворена от години. Хижата била изчезнала, мистериозно изгоряла още преди време. По нищо не личало, че изобщо е била там, а на нейно място се издигала голяма магнолия. Дъждът бил окършил листенцата от подобните на свещи цветове и тревата около дървото била посипана с мръснобелите им петна. Гледката била странно притеснителна. Събудила смътен спомен, като стара снимка, проблеснала на дъното на мътно езеро.
Но едва години по-късно, когато друг недоразбран импулс го накарал да се засели в някогашното си лятно убежище, той чул за местното момиче, което един горещ летен ден излязло от дома на родителите си в Бакуотърс и повече не се върнало.
Прочетох показанията на Лео Вилиърс два пъти. След това, изтрих и имейла, и приложението, както бе поискала Кларк. Изключих компютъра и стиснах основата на носа си. През цялото време бях предполагал, че поредицата трагедии в Бакуотърс са скорошни. Но събитията, довели ме тук, бяха просто последните елементи на престъпление, чиито корени се простираха през повече от две десетилетия.
Чувствах се уморен до смърт и ми се гадеше. Портър беше видял работодателя си да убива дете и бе използвал смъртта на Роуън като трамплин. Нищо чудно, че след това бил взет на постоянна длъжност. Двамата със сър Стивън се бяха сплотили от случилото се и макар Портър да не се бе смятал за изнудвач, мълчанието му не бе дошло без награда. Може би затова беше реагирал толкова буйно на намесата на Ема Дерби и Марк Чапъл. Те бяха нашественици, които влизаха на територия, смятана от него за отдавна запазена, а това бе довело до сериозни последици.
"Нямах никакво намерение да позволя на някакви аматьорчета да се намесват — бе казал шофьорът в къщата за гости, — не и след всичко, което направих за Вилиърс."
А какво точно беше сторил, питах се аз? Дали намесата му включваше само запазване на мълчание или се бе оказал ценен по по-практичен начин? Задълженията на Портър несъмнено се простираха отвъд шофирането. Сър Стивън го бе накарал да почисти къщата на Уилитс Пойнт, за да премахне възможните уличаващи доказателства, и да занесе на изнудвачите спортен сак, пълен с пари. Имало ли бе и други услуги? Трупът на Роуън Холоуей така и не бе намерен, но не си представях бизнесменът в сивия костюм да си цапа ръцете с отърваването от него. Не и когато има друг, готов да го стори. Портър беше показал колко добре познава Бакуотърс, като бе скрил трупа на Марк Чапъл там.
Може да не му е било за първи път.
Станах от бюрото и си направих още едно кафе. Дори Лео Вилиърс не бе излязъл неопетнен от тази история. Може да е бил само дете, когато баща му е убил Роуън Холоуей, но е мълчал през цялото време. В показанията си признаваше, че в опит да успокои съвестта си е позволил на Едгар да живее там, без да плаща наем. Колкото и добронамерено да беше това решение, така изолирал горкия човек още повече и с това задълбочил първоначалната си грешка. Пращал му ежемесечни пакети с храна и стоки от първа необходимост, което обясняваше празните кутии, намерени в дома на Едгар. Но с това беше задвижил последната част от трагедията.
Карал бе Портър да му ги носи.
Ако се беше надявал да събуди съвестта на шофьора, опитът не беше сполучил. В крайна сметка просто му бе разкрил нови възможности, снабдил го бе с уединена къща и мълчалив наемател — с други думи, идеалното скривалище. Сега Портър беше мъртъв заедно с още петима души. И единственият, излязъл без травми от събитията, беше онзи, който бе започнал всичко.
Сър Стивън Вилиърс.
Поседях пред кафето, после станах да добавя вътре глътка уиски. Имаше много малка вероятност убиецът на Роуън Холоуей да бъде обвинен за стореното. Макар да не се съмнявах в прочетеното — то прилягаше твърде добре на онова, което вече знаехме — неподкрепена с доказателства случка от детството не би стигнала за издаването на заповед. Особено ако е спомен, който е бил потискан с години. С това, че бе изчакал толкова време, преди да заговори, Лео не подпомагаше собствената си достоверност.