Неоспоримата истина бе, че без доказателство или труп полицията не можеше да стори кой знае какво. Щяха да опитат да претърсят Бакуотърс отново, но след смъртта на Портър нямаше да знаят къде да търсят. Имахме късмет с Марк Чапъл, ако може да бъде наречен точно късмет, но не смятах, че ще сполучим втори път. Ако приемем, че бях прав и Портър е скрил тялото на дъщерята на Едгар някъде там, след всички изминали години щяхме да намерим твърде малко нейни останки. Само отделни кости, потънали в тиня и кал.
Дори при това положение полицията не би могла да пренебрегне обвиненията срещу сър Стивън — особено когато идваха от устата на собствения му син. Налагаше се да го разпитат за Роуън Холоуей и се изкушавах да попитам Кларк какво става зад кулисите. Но знаех, че главната инспекторка няма да е особено щастлива и едва ли би ми казала нещо. Вече бе рискувала достатъчно.
Затова можех само да чакам и да се надявам, че нещо ще се случи. Дните минаваха, без да се спомене нищо дори за разследване срещу сър Стивън Вилиърс, камо ли за ареста му. Не трябваше да се изненадвам. Той беше достатъчно безмилостен в защитата на семейното име, когато заподозрян се оказа синът му. Сега, когато на карта бе заложена собствената му репутация и дори свободата му, щеше да употреби цялата си власт и влияние. Мисълта, че може да се измъкне напълно чист дори от това, беше мъчителна. Но когато шумът около убийствата в Бакуотърс започна да затихва, започнах да вярвам, че убиецът на Роуън Холоуей ще си остане ненаказан.
Не бях единственият.
Когато Лео Вилиърс публикува историята си в социалните мрежи, дори екипът адвокати на сър Стивън не успя да потуши последвалата буря. Наследникът на богат и могъщ човек не просто се беше върнал от мъртвите, но го беше сторил като жена. И сякаш това не стигаше, сега обвиняваше баща си в убийството на момиченце преди две десетилетия. Разкритието предизвика невиждан обществен гняв.
Навсякъде по телевизиите показваха стара училищна снимка на усмихнатата Роуън Холоуей — руса и с чаровно липсващо зъбче, а датиращият отпреди десетилетия случай с изчезването й бе преразгледан. Очаквано, сър Стивън се скри зад адвокатите си, които отблъскваха въпросите с твърдения за невинност или с простото "без коментар". Самият бизнесмен не каза нищо, но клипът как бърза да се прибере в колата си — този път тъмносив, а не черен даймлер — разказваше своя история. Лицето му изглеждаше изпито и дори още по-бледо отпреди. Костите на черепа му стърчаха под светкавиците на фотоапаратите. Преди да изключа телевизора с отвращение, ме споходи непрофесионалната и лишена от симпатия мисъл, че прилича на ходещ мъртвец.
Оказах се оракул. Нито се учудих, нито се зарадвах от новината, че сър Стивън е получил сърдечен удар. В извършването на престъпление няма нищо необичайно. Онова, което отличава някои хора, е способността им да го преживеят, а сър Стивън Вилиърс бе живял с делото си двадесет и пет години.
Не беше успял да преживее само факта, че и други са научили за него.
Бившият син на сър Стивън не даде интервюта и аз се опитах да избегна трескавите специални разследвания и спекулации, които запълниха вакуума, понеже не ми харесваше аурата на воайорство, която обгърна случая. Но беше невъзможно да ги пренебрегна напълно. Повтаряха до безкрай един конкретен видеоклип. Показваха стъклените врати на полицейското управление, в което бях влизал и аз. Вътре се забелязваше раздвижване, после вратите се отвориха.
Лео Вилиърс беше хубавец и като мъж, а Лена Мърчант изглеждаше поразителна жена. Беше елегантна и облечена с вкус, с умело подстригана коса до раменете. Бях разглеждал само снимки на Вилиърс и ми се стори странно да гледам човека, за когото бях слушал и чел толкова много. Лена веднага бе обкръжена от микрофони и камери и очаквах да избяга от вниманието. Вместо това спокойно прекоси бурната тълпа, вдигнала високо глава и с пълно пренебрежение към въпросите, с които я замерваха. Не излъчваше срам, нито притеснение. Вече не.
Просто достолепно мълчание, с което се отдалечи от стария си живот и влезе в новия.
Епилог
Прибрах черепа обратно в кутията и поразтрих врата си. Прешлените ми изпукаха, щом напрегнатите мускули постепенно се запознаваха с идеята да се размърдат отново. Не за първи път си казвах, че трябва да сложа аларма, която да ми напомня да правя почивки, докато работя.
Не за първи път бях наясно, че няма да го направя.
Оставих кутията в шкафа под работната маса. Черепът беше исторически, археологическа реликва, открита наскоро в равнините на Солсбъри. Беше над седемстотингодишен и му бяха нанесени контузии, които според археолозите можеха да се окажат резултат от брадва. Възможно беше. И през четиринадесети век хората са били също толкова склонни да се избиват с хладно оръжие, но в случая имах съмнения. Според мен раната беше нанесена от нещо с остър ръб, но и с типична извивка, която не прилягаше на брадва. Макар че не можех категорично да изключа някое оръжие, бях виждал сходни наранявания и преди и имах сравнително добра представа какво би могло да ги нанесе. Страничен удар с конско копито би се оказал не толкова драматичен от историческа гледна точка, но също толкова смъртоносен за ударения.