Налагаше се да продължа с проучванията на черепа, за да съм сигурен за причината на смъртта, но вече не бързах да приключа с него. Той беше запазил тайната си в продължение на няколко века — още ден или два нямаше да са проблем. И бездруго беше събота сутрин, така че нямах съществена причина да съм на работа. Бях дошъл до университета само защото не ми се седеше в апартамента. Черепът беше удобно извинение.
Но мислите, които ме бяха довели тук на първо място, все още дебнеха и надигнаха глава, щом останах без занимание, което да ги държи на безопасно разстояние. Автоматично си погледнах часовника и спрях твърде късно, за да не го видя.
Оставаха още два часа.
Университетското кафене беше затворено през уикендите, но си направих кафе в малката кухничка на катедрата. Нямаше никого по това време. Коридорите бяха празни и тихи, което като правило не ме притесняваше. Днес обаче празнотата ми тежеше.
Макар завръщането ми в университета да не бе приветствано с фанфари и почести, определено се долавяше усещане за промяна. Бях избегнал всякакво споменаване в новинарското отражение на случилото се в Бакуотърс, което не е особено изненадващо. С толкова много сензационни аспекти за докладване никой не се интересуваше за периферното участие на някакъв съдебен антрополог. Това ме устройваше. Не се бях зарадвал на вниманието миналата година, когато след случая в Дартмур името и снимката ми се появиха в медийните емисии. Работата ми трябваше да се върши зад кулисите и предпочитах да си остане така.
В професионално отношение обаче въпросът беше съвсем различен. Участието ми в толкова важно полицейско разследване не вредеше на репутацията на Катедрата по съдебна антропология, а отношението на новия декан значително се беше затоплило.
— Радвам се да те видя отново в играта — грейна Харис още първия ден от завръщането ми. Нищо от случилото се в Бакуотърс не можеше да се опише като "игра", но разбирах гледната му точка.
Май трябваше да се чувствам облекчен, понеже не попаднах в бюрото за безработни, но това вече не ми се струваше толкова важно. Отпих от горещото кафе и пак си погледнах часовника. Дванадесет и половина.
Още един час до излитането на самолета на Рейчъл за Австралия.
Бяхме се видели само веднъж след срещата в Ковънт Гардън, на която тя ми каза, че заминава. Случи се на погребението на Лънди. Беше официално мероприятие, с полицейски големци и офицери от управленията в страната, които отдаваха последна почит на колега, убит при изпълнение на служебния си дълг. Мрачното настроение никак не пасваше на познатия ми весел инспектор и се зарадвах, когато неочаквано се разсея. Четяха от "Еклесиаст" и когато епископът спря след "време да се сее и време да се изкоренява", в настъпилата тишина се разнесе детско гласче:
— Но дядо мразеше градинарството!
Из църквата прокънтя вълна смях и разруши скръбната атмосфера. Помислих си, че на Лънди щеше да му хареса.
Нямах възможност да поговоря с Рейчъл на погребението, а дори и да имах, не му беше нито времето, нито мястото. След това се чухме няколко пъти по телефона и започнах да усещам, че е размислила за заминаването. Казах й как се чувствам и че искам да остане, но се постарах да не я притискам, бях наясно, че решението трябва да е изцяло нейно.
Накрая тя го взе.
Не искаше да я изпращам до летището. Разбирах защо, но все пак бях горчиво разочарован, че няма да я видя за последен път. Последният ни разговор беше труден и за двама ни. Рейчъл ми се стори разстроена, докато обещаваше, че ще се върне в Обединеното кралство — за съдебния процес срещу Джейми, ако не преди това. Той най-сетне бе обвинен в убийството на Антъни Ръсел, макар че имаше голяма вероятност да го заменят с по-леко обвинение, в убийство по непредпазливост, преди да стигне до съда.
Но и двамата знаехме, че процесът ще се гледа след месеци, а дотогава могат да се променят много неща. В Австралия Рейчъл имаше живот и кариера и те включваха плуване из Бариерния риф вместо ровичкане за змиорки в тинята в Есекс. А и тя се прибираше, за да даде шанс на разпаднала се връзка, отиваше при човек, с когото бе живяла и работила седем години. Той дори сърфираше, за бога!