Не казах нищо по въпроса. Рейчъл имаше право. Достатъчно трудно беше и за двама ни, така че предпочетох да продължа с фантазиите, че това не е последното сбогом. Казах й да се пази, целунах я. И след това вече я нямаше…
Кафето ми беше изстинало. Излях го в мивката и се заех да изплакна чашата. Когато телефонът звънна, за миг изпитах надежда, че може да е Рейчъл, но после видях, че номерът е скрит. Значи работа. Постарах се да преглътна разочарованието си и вдигнах.
— Доктор Хънтър? Казвам се Шарън Уорд… — гласът ми беше познат, името също, но така и не можах да ги свържа с нищо. Събеседничката ми уточни колебливо: — Инспектор Уорд.
— Да, разбира се! — Спомнях си я отпреди година-две. Бяхме се видели по повод отрязана телесна част, която се появи на прага ми по твърде брутален начин.
— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита полицайката.
— Не, просто… — постарах се да се взема в ръце. — С какво мога да съм ви полезен?
— Трябва да поговорим за опита за взлом.
— Взлом ли?
— Онзи в апартамента ви…
Бях предположил, че ще става въпрос за нов случай. Взломът ми се струваше като събитие, станало преди цял век, практически бях забравил за него. Постарах се да се съсредоточа.
— Ясно. Извинете.
— Може ли да се видим?
— Разбира се. Тук съм цялата следваща седмица, така че съм свободен всеки ден.
— Всъщност имах предвид по-скоро. Къде се намирате?
— На работа. В университета… — Тя вече ме беше заинтригувала. Инспекторите не се обаждат по повод на провалени обири, да не говорим да искат среща за обсъждането им. Освен ако няма нещо друго. — Защо, какво е станало?
— Предпочитам да ви го кажа лично. Колко време ще ви отнеме да се приберете у дома?
— Мога да си бъда вкъщи след час… — бях оставил колата под наем у дома, но метрото надали щеше да е особено натоварено в неделя. — Вижте, бих искал да знам за какво става дума.
Изпитах ужасно предчувствие, когато инспекторката замълча — убеждение, че вече лошият ден е напът да стане още по-лош.
— Имаме съвпадение за един от отпечатъците, които взехме на предната веранда… — Уорд замълча за момент. — От Грейс Страчън е.
Името сякаш отекна по телефонната линия. Почувствах замайване, все едно това не се случва в действителност. Чух инспекторката да продължава някъде много отдалеч:
— … извинявам се, че не сме се свързали с вас по-рано, но бюджетните съкращения изпращат рутинните взломове в долната част на списъка. Никой не се беше досетил досега и ви се обадих веднага щом резултатът се появи. Доктор Хънтър, на линия ли сте още?
— Да — смътно се изненадах колко спокойно прозвучах. — Сигурна ли сте?
— Само частичен отпечатък е, но определено е неин. Проблемът е, че е взет от маджуна на прозореца на верандата и маслото в него прави невъзможно датирането. Така че не знаем откога е там. Възможно е да е бил оставен още при нападението, но няма как да го потвърдим. Очевидно, предвид случилото се последния път, не бихме искали да рискуваме. Ето защо искам да ви видя в апартамента ви. Смятам… Е, смятам, че трябва да обсъдим какви предпазни мерки се налага да вземете.
Ушите ми забучаха. Осъзнах, че съм долепил длан до зарасналия белег на корема си. Предвид случилото се последния път… Имаше предвид — когато кръвта ми изтече почти до смърт, след като Грейс Страчън ме наръга на прага на дома ми. Но това беше преди години. Не бе имало следи от нападателката ми оттогава, как е възможно изведнъж да се върне? Грейс беше убийца с психически отклонения, която се бе изплъзвала от правосъдието само защото разполагаше с помощ. С времето си бях позволил да повярвам, че може да е мъртва.
А ако не беше…
Измърморих някакво извинение и затворих телефона. Разтърсван от чувства, които мислех, че съм загърбил в миналото, почти не усетих пътуването до апартамента си. Спуснах се по ескалаторите в метрото в мехур от шок. Докато влакът препускаше през тунела, погледнах часовника си. Самолетът на Рейчъл вече трябваше да е във въздуха. Всъщност почувствах облекчение. Ако Грейс Страчън наистина се бе върнала, това означаваше, че всички около мен са в опасност.
Поне Рейчъл щеше да е на сигурно място.
Докато се отдалечавах от метрото, се хванах да оглеждам улицата по начин, до който не бях прибягвал от години. Извървях алеята до къщата и спрях пред вратата. Дървенията беше боядисана веднага след смяната на ключалката и ремонта на разбитата врата. Всички отпечатъци, които са се намирали там, вече бяха покрити. Нямаше начин да се познае дали този на Грейс Страчън е стар, или не е. Казах си, че е възможно да оцелее толкова време и полицията вдига фалшива тревога. Но не го вярвах. Не можех да си позволя да го вярвам.