— Шлиферът ми е познат — гласът на сър Стивън си остана все така лишен от емоции. — Стар е, от "Колиърс" на Джърмейн Стрийт. Синът ми имаше сметка там…
Кларк и Лънди се спогледаха. Вниманието на Фриърс отново бе съсредоточено върху тялото.
— Има етикет — той внимателно вдигна яката, за да надникне в подплатата. — Шивашко ателие "Колиърс".
— Часовникът също е неговият. Ще намерите посвещение от вътрешната страна. Майка му го купи преди смъртта си… — Сър Стивън вдигна глава и се взря в Кларк. Изражението му беше студено. — През цялото време ви казвах, че синът ми е мъртъв, госпожо главен инспектор. Вероятно сега ще го приемете.
— Сър Стивън, аз…
— Синът ми очевидно е станал жертва на нещастен случай при стрелба. Не виждам какво може да се спечели с удължаването на и бездруго болезнения процес.
— Сигурен съм, че главен инспектор Кларк ще се постарае официалното идентифициране да е основен приоритет — намеси се Драйдън и бодрият му баритон не прозвуча по-елегантно от думите. — Нали така, госпожо главен инспектор?
— Разбира се! — Кларк се постара да не издава нищо с изражението си, но бледата й кожа не бе добър съюзник. — Доктор Хънтър, извинете ни за момент!
Кимнах с облекчение. Нямаше какво друго да направя за трупа, преди да стигне до моргата, и не исках да ставам част от спорове с бащата на мъртвеца. Нежеланието на сър Стивън Вилиърс да допусне, че синът му се е самоубил, беше разбираемо, но отричането не можеше да промени фактите. И, макар рана от пушка от упор в лицето да може да бъде наречена как ли не, "нещастен случай" определено не е начело в списъка с определения.
Имаше и друга причина да се радвам да се измъкна оттам — теорията ми беше грешна. Колкото и неортодоксално да беше, това, че сър Стивън разпозна палтото и часовника на сина си, до голяма степен слагаше точка на всякакви съмнения за самоличността на трупа. Сега вече размишленията ми колко време е престоял във водата надали бяха от значение. Може би се престаравах, помислих си уморено. Търсех усложнения, които отсъстват. И бях започнал да осъзнавам каква е истинската причина да ме извикат за прибирането на трупа. Морските полицаи нямаха нужда от съдебен антрополог в екипа. Присъствието ми беше просто отметка в съответното квадратче, така че могъщият татко на мъртвеца да не може да обвини органите на реда в някакъв пропуск.
Полицаите просто си пазеха гърба.
Гумените ми ботуши скърцаха, докато се отдалечавах от пристана и отивах към мястото, където бях оставил колата си. Импровизираният паркинг се беше разраснал, сред другите автомобили забелязах и луксозен черен даймлер със затъмнени стъкла. Съмнявах се полицейският бюджет или заплатата на патолога да стигат за подобна кола, така че най-вероятно принадлежеше на сър Стивън. На капака се бе облегнал мъж с вид на шофьор. Носеше елегантен, но удобен костюм, достатъчно близо до цвета на тъмносивата вратовръзка, за да изглежда като униформа. Когато се показах иззад ъгъла, шофьорът бързо скри ръце зад гърба си и после също толкова бързо се отпусна. Огледа гащеризона и калните ми ботуши и дръпна от цигарата, която се канеше да захвърли. Очевидно сър Стивън не обичаше служителите му да пушат на работното място.
— Е, той ли е, или е тя?
Погледнах изненадано шофьора:
— Моля?
Той се обърна към мен с обвито в дим лице. Изглеждаше абсолютно обикновен. Среден на ръст, с нормално телосложение и прилежно вчесана бозавокестенява коса. Единствената му отличителна черта бяха белезите от пъпки по бузите — следи от отшумяло акне. Отдалеч си помислих, че е на около четиридесет, но когато приближих, забелязах признаци на остаряване — прошарване на косата по слепоочията и леки бръчки около устата и очите. По-скоро към петдесет, казах си.
Шофьорът тръсна пепелта от цигарата.
— Трупът, който току-що докарахте. Той ли е или жената?
Под "той" явно имаше предвид сина на работодателя си. Би трябвало да е сляп, за да не знае какво правим на пристана, и не се изискваше особена гениалност, за да се досети, че трупът принадлежи или на Лео Вилиърс, или на Ема Дерби. Беше забелязан предишния ден, така че целият град вероятно вече се чудеше същото.
Но аз нямах намерение да подхранвам слуховете.
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
Шофьорът се усмихна:
— Хубаво. Приказка да става.
Без да ми обръща повече внимание, той смукна от цигарата, нащрек за нови пришълци иззад бараките. Продължих към колата си, а мислите ми вече се бяха върнали към кея. Но независимо колко пъти проигравах случилото се и преминавах през доводите си за периода, изминал от смъртта, не успявах да се почувствам по-добре.