Отворих багажника на колата и седнах на ръба му, за да смъкна гумените ботуши и да се преборя с гащеризона. При все студа отдолу се потях — повече, отколкото би могло да се очаква. Сега, след приключването на операцията, осъзнах, че усещам замайване и се чувствам в по-лоша форма. С надежда, че вирусът, който ме е пипнал, ще премине или поне ще почака по-удобен момент, попих потта и отпих от студената вода в една от бутилките, които бях сложил в хладилната чанта. Вътре държах и сиренето, купено за Джейсън и Аня, и при вида му настроението ми окончателно рухна — предстоеше ми да карам чак до Котсуолдс.
Съсредоточи се върху работата и спри да се самосъжаляваш.
Разтреперан от студения въздух, завинтих капачката на бутилката с вода. Докато си обличах якето, иззад бараките излязоха сър Стивън и Драйдън — явно пожеланият от Кларк разговор на четири очи беше приключил. Двамата се ръкуваха и се разотидоха по колите си. Шофьорът на даймлера вече стоеше в стойка мирно и цигарата липсваше, когато с опитен жест отвори задната врата. Сър Стивън се качи, без дори да ме погледне. Не ми обърна внимание и шофьорът, който затвори вратата след шефа си, преди да се качи в колата. Тя заръмжа басово и след това с хрущене потегли по натрошения асфалт към портите.
В това време откъм пристана се зададоха и другите полицаи. Кларк се насочи право към един фолксваген, следвана по петите от Фриърс. Патологът вече си беше свалил гащеризона и изглеждаше изискан и охранен в шития си по поръчка раиран костюм в комплект с кафяви кожени обувки. Обемистото предпазно облекло бе скривало неочакваната му закръгленост, но той притежаваше нужната самоувереност и жизненост, за да я носи с финес.
Махна ми лекичко на път към беемвето си, изискано също като него, и подхвърли:
— Ще се видим на аутопсията.
Вдигнах ръка и се почувствах мърляв и неподдържан в сравнение с него. Появиха се и двама морски полицаи, понесли носилката. Придружаваше ги Лънди, който се отдели да намине покрай мен, докато те се упътиха към черен микробус без прозорци.
— Съжалявам за случилото се. Не очаквах сър Стивън да присъства.
— Всичко наред ли е?
Лънди се усмихна:
— Мисля, че се получи така наречената честна размяна на гледни точки. Което ще рече, че той сподели своята, а ние го изслушахме. Нямахме голям избор в присъствието на заместник-началника.
— Драйдън участвал ли е преди това в разследването?
— Не участва в него и сега, поне не официално. Но, както казах и преди, сър Стивън държи доста юзди и никой няма желание да му роши перата. Идването на Драйдън дотук бе с цел да му покаже колко сериозно е отношението ни към случая. Както и да ни държи на нокти.
Щеше да подейства — и още как.
— Онова, което спомена за смъртта на сина си като нещастен случай. Не е възможно все още да вярва в подобна версия, нали?
Лънди разсеяно потърка стомаха си с гримаса на лека болка. Инспекторът явно имаше проблеми, помислих си, като се сетих за таблетките срещу киселини.
— Предположението ти е също толкова добро, колкото и моето, но адвокатите му ни връхлитат като побеснели бикове при всяко споменаване на самоубийство още откакто Лео изчезна. Крайният резултат обаче зависи от разследването. Нека първо отметнем аутопсията. Наясно ли си как да стигнеш до моргата за брифинга?
Казах, че съм. Преди всяка аутопсия полицейският екип се събира с патолога, асистентите в моргата и всички съдебни експерти като мен, за да обсъдят информацията по случая.
Моргата се намираше в Челмсфорд, на цял час с кола, макар че веднъж излезех ли от криволичещите пътища около естуара, би трябвало лесно да стигна дотам.
Когато Лънди си тръгна, разтрих схванатия си врат. Чувството, че започвам да се разболявам, се беше завърнало, освен това долавях и наченките на главоболие. Постарах се, доколкото е възможно, да го пренебрегна и прибрах калните си ботуши и гащеризона в чували за боклук, преди да ги натъпча в багажника.
При затварянето му поспрях да огледам естуара. Приливът го бе преобразил до неузнаваемост. Голите тинести равнини бяха изчезнали, заменени от широка ивица бурно море. Върховете на най-високите дюни в Бароус едва се подаваха от повърхността, обградени от мазни, лишени от вълнение петна вода. Отвъд тях трите кули на изоставената морска крепост стърчаха на кокилестите си крака.
Обърнах се, когато черният микробус на погребалната компания изхрущя покрай мен на път към моргата. След него премина лендроувърът на морския корпус — подскачаше по дупките, повлякъл качената на платформата лодка. След заминаването им отново се възцари тишина. Отделих още минутка да се порадвам на наситения с мирис на тиня и море въздух в естуара. Макар да не беше точно живописно, имаше нещо умиротворяващо в този пейзаж. Щеше ми се да остана по-дълго, но бях последният тук. Паркингът се изпразни, като изключим моята кола.