Нужно ми беше повече от обичайното усилие да се изправя. Качих се в автомобила и подкарах през отворената порта, след това спрях, за да я затворя. Нямаше как да заключа, но навярно не беше необходимо. По бараките липсваха счупени прозорци, нямаше и надраскани графити по стените, както човек би очаквал да види близо до градче или голям град, а и се съмнявах да е останало нещо за крадене. Само много отегчен или целеустремен вандал би се напънал да измине целия път дотук.
Върнах се по пътя, който бях изминал преди това, прелетях през същото разпадащо се градче, което ми се стори дори по-безнадеждно отпреди. След това хванах различен път. Движех се по ръба на мястото, наречено Бакуотърс. Самият път не беше точно еднолентов, но и не се разширяваше до шосе.
Криволичеше и се усукваше, принуден да следва приумиците на налетия с вода пейзаж наоколо. Високи живи плетове го ограждаха от двете страни и беше трудно да се види какво става зад завоите. Карах спокойно, като от време на време сверявах с указанията на Лънди, за да съм сигурен, че се движа в правилната посока. Не бях съвсем сигурен, но пък и нямаше кой знае колко други пътища, които да хвана.
И все пак, докато безличните ниви и заблатени ливади се сливаха зад прозорците, започнах да се притеснявам, че някак още в началото съм направил погрешен завой. Посегнах да включа навигацията — дори да й бъдеше трудно да намери пътя, все пак щеше да ми даде представа къде се намирам.
Почуках с пръсти по волана в очакване въртящият се диск да бъде заменен от карта.
— Хайде де… — промърморих и пак почуках екранчето. Надали съм свалил очи от пътя за повече от секунда.
Когато отново погледнах напред, буквално пред колата имаше човек.
5
Крачеше в средата на пътя с гръб към мен. Скочих на спирачката и завъртях волана с всички сили. Последва къртещо зъбите скърцане, когато колата задра странично в живия плет, и зверско друсане, когато гумите засвириха по затревения банкет. Предната врата се изравни с непознатия и се чу ясно тупване от удара. Призля ми, чувствах се нереално изпразнен, докато се борех с колата и под съпровода на трошащите се клони успях да я спра на чакъла след зловещо пързаляне.
Залитнах срещу колана, а главата ми се люшна, когато инерцията ме изпрати обратно в седалката. Боже, помислих вцепенено, с препускащо сърце, докато се обръщах да погледна назад.
Мъжът все още стоеше по средата на пътя.
Очаквах да видя тялото му проснато на асфалта или да го намеря да лежи в плета. Да го видя така — на крака и очевидно жив и здрав, ми подейства като неочаквано изкупление. Разтреперан, отворих вратата и слязох.
— Добре ли сте? — попитах.
Непознатият ме погледна празно с оцъклени очи, хлътнали в издължено и изсушено лице. Беше висок и слаб като скелет, носеше стара и мазна кафява ветробранка и гумени ботуши. Посивяващата му коса бе сплъстена и от бледото му лице на туфи стърчеше келява брада. С две ръце притискаше нещо към гърдите си и чак когато наклони глава към мен, осъзнах че е чайка.
— Добре ли сте? — повторих и пристъпих към него. Той се отдръпна със страх и видимо объркване. Колкото и да беше висок, изглеждаше някак уязвим. Спрях и вдигнах ръце. — Няма нищо, просто исках да се убедя, че не сте пострадали!
Непознатият размърда устни, сякаш се канеше да каже нещо, после отклони поглед. Закрачи по пътя, все още притиснал чайката към себе си.
— Не, почакайте… — подех, но той не ми обърна внимание. Ботушите му шляпаха около дългите му щъркелови крака, докато минаваше покрай мен, все едно въобще не съм там. Внимание ми обърна само чайката в обятията му, която извърна глава и запримигва към мен с гневно око.
Ама че работа… Проследих отдалечаването на непознатия, все още разтърсен от разминаването на косъм. Ако бях взел завоя малко по-бързо, несъмнено щях да го ударя. Глупаво място, на което да стои човек, но окъсаните му дрехи и поведението му предполагаха наличие на сериозни психични проблеми. Не бях сигурен какво да правя и просто зяпах подире му. Не беше по правилата просто да напусна произшествието, но не виждах особени варианти. Не беше пострадал и макар че ходенето по пътя го поставяше в опасност за самия него, както и за шофьорите, не можех физически да го спра. Освен това изглеждаше способен да покрива големи разстояния с тънките си крака — вече бе изчезнал от поглед зад съседния завой.