Огледах за последно празния път и се прибрах в колата. Не беше ударена сериозно, макар че клоните на глога белязаха боята, когато се изтеглях от плета. Стисках зъби, докато деряха калниците и вратите, и се стараех да не мисля за ремонта.
При потеглянето погледнах часовника на таблото. Все още имах време да стигна за брифинга, но не можех да си позволя да се бавя повече. Главоболието ми се влошаваше, а раздрусването от рязкото спиране не подобри положението. Отворих прозореца, за да влезе свеж въздух, и продължих да карам бавно да не би опърпаният тип да реши да спре на още някой завой. Но не го видях нито зад следващия, нито зад по-следващия. Тъкмо започнах да се отпускам с мисълта, че е хванал напряко през полето, когато взех поредния завой и го забелязах.
Вървеше си в средата на пътя право пред мен.
Ох, да му се не види… Намалих и го доближих. Непознатият не се обърна и не показа признаци, че ще се отдръпне. Просто продължи да си върви с все същата скорост, притиснал здраво чайката към гърдите си. Инстинктивно посегнах към клаксона, но не го натиснах. Нещастникът очевидно и бездруго беше на нокти и не исках да го плаша.
— Да те хвърля донякъде? — предложих.
Надали идваше отдалеч и все щях да имам време да го оставя, ако живее наблизо. Това би го махнало от пътя и би успокоило съвестта ми. Много принципно, подигра ми се тихо гласче. Усмирих го с мисълта, че винаги мога да се обадя на социалните служби, ако знам къде живее. Точно сега трябваше да съм на друго място.
Но мъжът, който крачеше пред колата, не отговори. Зачудих се дали не е глух, така че го повиках отново. Този път леко помръдване на главата показа, че ме е чул.
Просто не ми обръщаше внимание.
Въпреки добрите си намерения, започвах да се ядосвам. Опитах друг подход.
— Ще ме пуснеш ли да мина?
Пак не получих отговор. Огледах процепа между него и глога и се зачудих дали ще успея да мина, но зарязах идеята. Пътят беше прекалено тесен и опитите за заобикаляне на пешеходци с кола рядко завършват добре.
Колата ми ръмжеше на първа скорост, докато се взирах във високия тип с мръсния шлифер пред мен. Той продължаваше да си върви по пътя, все тъй понесъл чайката.
Обмислих варианта да сляза от колата и да се опитам да го убедя да се дръпне, но съзнавах, че така само ще се забъркам в проблеми. Макар да бях просто лекар, не психиатър, този човек очевидно имаше проблеми. Нямаше начин да предвидя как ще се държи, ако се почувства заплашен.
А и вече личеше, че е притеснен. Беше започнал да крачи по-бързо и накланяше глава настрани, като хвърляше погледи през рамо. Каквото и да му имаше, беше уязвим и уплашен — и аз не му помагах.
С въздишка изостанах и оставих колата почти да спре, така че непознатият да напредне. И сега какво? Бях потънал в студена пот и ми се гадеше, дъвчех устната си и се ядосвах за изгубеното време. Той като нищо щеше да продължи така километри напред. Какво прекрасно извинение да закъснея за брифинга!
Или напълно да го изпусна. Навигацията най-после се ориентира и джипиесът започна да изчислява къде съм. Лънди ме беше предупредил да не разчитам на уреда, но се нуждаех от алтернативен маршрут. Поне от отбивка, та да мога да се размина с човека пред мен. Открих черен път, който явно се събираше с този след малко повече от километър. Щеше да ме отведе право в солените блата на Бакуотърс, но само за кратко. Едно беше сигурно — ако не сторех нещо, щях да закъснея.
Шосето пред мен беше чисто. Потеглих пак и гледах как стрелката на екрана отбелязва положението ми все по-близо до завоя. Не виждах и следа от пешеходеца. Пак се запитах кой ли е и каква е историята му. Къде беше тръгнал с проклетата чайка?
Почти пропуснах отбивката. Беше просто процеп във високия глог — еднолентов път, който отбиваше под прав ъгъл. С надежда да не се натъкна на друга кола, тръгнах по него. Асфалтът беше натрошен и буренясал с изключение на двата успоредни коловоза, прокарани от преминали преди мен пътници. Плетът ме насочваше между стените си и ми пречеше да видя накъде карам. Според картата следваше Т-образно кръстовище с друго шосе, което водеше нагоре. Достатъчно беше да завия по него и да го следвам около километър и половина, за да се върна на пътя, от който току-що слязох. Все още имах достатъчно време да стигна за брифинга, казах си, а после плетът свърши и видях какво лежи пред мен…