— Хайде, да се връщаме.
Докато Траск обърне лендроувъра, за да върже въжето на задния теглич, аз изпробвах телефона си. Освен на пътна помощ, трябваше да се обадя и на Лънди, за да му съобщя, че ще закъснея. Нямах представа какви щети е нанесла солената вода на колата ми, нито колко ще се проточи ремонтът. Ако се наложи, щях да оставя автомобила тук и да се погрижа за него по-късно. В момента най-важното беше да стигна до моргата.
Траск се оказа прав за лошия сигнал. Поразходих се по пътя наоколо, но телефонът упорито отказваше да се свърже с мрежа. Тревожех се за закъснението, но прибрах апарата, когато Траск приключи с въжето. Погледнах към потока за последно, преди да се кача в колата си. Вече беше пълен, а върху малките вълнички, рошещи повърхността му, се полюляваха морски птици, все едно са били донесени от невидимото течение. Нямаше и следа от брода и нивото продължаваше да се покачва. Ако Траск не ме беше измъкнал, колата ми щеше да е напълно залята, имаше очевидни доказателства, че водата понякога се вдига и повече. Мъртва и опърпана растителност очертаваше бреговете на потока — останки от, както изглежда, скорошно наводнение. Местността беше ниска и равна, нямаше да е нужно кой знае какво, за да бъде залята.
Извлачването отне петнайсет дълги минути. Ръцете и краката ми бяха студени и мокри, а ботушите ми жвакаха, щом мръдна. Пътят криволичеше, следвайки усукан маршрут през тресавището. По видяното съдех, че водата е повече от сушата — лабиринт от случайни канали и застояли езерца в зловещи на вид солени блата. Бакуотърс си съответстваше на името.
Видях няколко малки лодки, докато въртях волана след лендроувъра, но повечето изглеждаха или изоставени, или все още зазимени. Къщите не бяха много и повечето постройки, които зърнах, представляваха стари руини, които лека-полека се разпадаха сред наводнената шир.
Очевидно обаче Траск не беше единственият човек, който живееше тук. Подминахме преустроен хангар за лодки — стара каменна сграда, която стърчеше от водите на потока. Табелата до малкия й паркинг оповестяваше "Вила под наем". Мястото ми се стори доста отдалечено, за да иска някой да отседне в него, но определено изглеждаше спокойно. Не можех да отрека, че Бакуотърс притежава уединена привлекателност. В друг момент вероятно аз самият бих отседнал тук с радост.
Но моментът не беше подходящ да се разсейвам. Главоболието продължаваше, а вече започваше и да ме втриса. Костваше ми усилия да удържам колата по криволичещия път зад джипа. Затова не съжалих, когато в крайна сметка Траск отби и спря на посипан с чакъл паркинг пред малка горичка. През все още голите клони на дърветата се показваше модерна на вид къща на брега на потока.
Бяхме пристигнали.
Вдигнах ръчната спирачка и сковано се измъкнах навън. Целият се разтреперих от удара на студения вятър върху мокрите ми дрехи. Опитах се да игнорирам студа и се огледах. Имаше още две други коли. Едната беше кабриолет "Мини", завит с прозрачно покривало. Намираше се на леко възвишение, предвидено да го предпазва от наводнение и по събралата се мръсотия предположих, че стои там от доста време. До него беше спрян още един дифендър, този обаче бял и стар, и той с шнорхел до кабината. Младежът, който работеше под отворения капак, се изправи и ни зяпна.
Траск скочи от лендроувъра.
— Джейми, бягай донеси една хавлия!
Молбата бе посрещната с колебание.
— Защо, какво е станало?
— Няма значение, просто донеси хавлия!
Въздишката на младежа ясно подсказа какво мисли по въпроса. Беше на седемнайсет или осемнайсет, хубавец и на ръст почти колкото Траск. Приликата помежду им бе като между баща и син и съдейки по изражението му, имаха не само еднакви черти, но и сходен нрав. Джейми си избърса ръцете в един парцал, раздразнено го хвърли на земята и се отправи към къщата без нито дума повече.
Траск не даде вид, че се е засрамил от сцената.
— Тук би трябвало да имаш сигнал, ако ще се обаждаш за влекач.
— Благодаря. Хубава къща! — коментирах, загледан към сградата, която се виждаше през дърветата. Стените бяха облицовани с кедрови дъски, избелели до сребърно, което се сливаше с дърветата, а наклоненият покрив бе покрит със слънчеви батерии. Гледаше към широк участък от канала и сега вече забелязах, че е качена на дебели бетонни колони, които я издигат над земята. Очевидно беше измислена да устоява на наводнения, което говореше много за климата по тези места.
Траск ми се стори изненадан. Погледна към къщата, сякаш обикновено не се и сещаше за нея.
— Построих я за съпругата си.
Очаквах да каже нещо повече, но явно щях да получа само тази информация. Очевидно не си падаше по празните приказки.