Но все пак трябваше да опитам нещо. Сигналът не беше достатъчно силен, за да вляза в интернет, така че се обадих на справки да питам за сервизи наоколо. Макар синът на Траск да спомена, че наблизо няма никой, способен да ми помогне, дори да имаше някой на по-далечно разстояние, пак щеше да стане по-бързо, отколкото да чакам пътна помощ.
Какъвто ми беше късметът, не таях особени надежди, затова се изненадах, когато операторката намери номер на сервиз за лодки и коли в Крукхейвън. Това беше градчето, през което бях минал. Може и да не успеят да помогнат, но си струваше да опитам. Позвъних. Отсреща ми отговори сърдит мъжки глас:
— Кокър, морска морга и сервиз.
— Колата ми се повреди. Можете ли да я вземете? — попитах.
— Зависи къде се намирате.
— В Бакуотърс… — и бързо обясних как съм заседнал на брода.
Последва изсумтяване.
— Бас ловя, че друг път няма да се пробвате. Добре, вероятно ще успея да се справя. Задръжте, само да взема нещо за писане.
Отправих безмълвна молитва, сега имаше шанс да стигна до моргата поне за аутопсията. Погледнах си часовника, за да проверя колко време имам, когато механикът се върна на телефона.
— Добре, давайте. Къде точно в Бакуотърс се намирате?
— На място, наречено Крийк Хаус. Модерна къща, не е много далеч от стар хангар за лодки. Знаете ли я?
Известно време не получих отговор.
— Да, знам я. Приятел ли сте им?
В гласа му проехтя метална нотка, но аз дори не се замислих.
— Не, просто ме извлякоха. Кога ще успеете да дойдете?
— Оказа се, че няма да мога. Съжалявам.
В първия момент ми се стори, че не съм чул добре.
— Но вие току-що казахте, че ще дойдете?
— А сега казвам, че не мога.
— Не ви разбирам. Проблем ли има?
— Да, имате солена вода в двигателя.
И линията прекъсна.
Какво, по дяволите… Взирах се в телефона, неспособен да повярвам, че онзи тип ме е отрязал. Враждебността му дойде от нищото в мига, в който споменах Крийк Хаус. Блъснах волана и пак изругах. Какъвто и проблем да имаше собственикът на сервиза с Траск, той току-що ми отне и последния шанс да стигна навреме за аутопсията.
Главоболието пулсираше чак от основата на врата ми. Размачках възела от мускули и затворих очи в опит да преценя как да постъпя. Възбуден лай на куче зад гърба ми ме накара да ги отворя отново. По пътеката през горичката се задаваха жена и момиче, съпроводени от кафяво мелезче, което скачаше и джафкаше около тях. Момичето носеше внимателно чаша и я вдигна, щом кучето заподскача около нея.
— … го разлееш! Лоша Кейси! — каза момичето с тон, който звучеше по-скоро окуражително. Беше на осем-девет години и много приличаше на баща си и брат си. Макар че се смееше, тънките ръце и тъмните кръгове под очите й подсказваха наличието на проблем.
Предположих, че жената е майка й, макар че между двете нямаше очевидна прилика. Тя беше слаба и привлекателна, доста по-млада от Траск. Изглеждаше най-много на тридесет и няколко, с мургава медена кожа и гъста черна коса, пристегната небрежно с черен ластик. Джинсите й бяха стари и петносани с боя, а дебелият пуловер, който носеше, ми се стори поне два номера по-голям от размера й. Правеше я да изглежда още по-млада — беше ми трудно да повярвам, че има син тийнейджър.
— Донесохме ви кафе — заяви момичето и внимателно ми предложи чашата, която носеше.
— Благодаря. Нека ти помогна… — побързах да я взема и се усмихнах на майка й. Тя отвърна на усмивката, но усилието й бе мимолетно и бързо се изпари. Жената не беше красавица в общоприетия смисъл, имаше твърде волеви черти. Но определено беше привлекателна, с бляскави зелени очи, които изглеждаха още по-впечатляващо на фона на маслиновата кожа. Казах си, че Траск е късметлия.
— Татко каза, че сте заседнали на брода — продължи момичето, загледано покрай мен в колата ми.
— Точно така. Имах късмет, че той мина да ме извлачи.
— Каза също и че било голяма глупост.
— Фей! — скара се майка й.
— Ама така каза!
— И е прав — съгласих се и се усмихнах със съжаление. — Няма да го повторя.
Дъщерята на Траск ме огледа. Кучето се просна в краката й и ми се ухили с люлеещ се изплезен език. И то беше малко, кажи-речи бебе.
— Откъде сте?
— От Лондон.
— Познавам един човек от Лондон. Там…