— Добре, Фей, нека оставим господина на спокойствие! — намеси се майка й. Погледна ме по-скоро студено, отколкото недружелюбно. — Колко време ще останете тук?
— Не знам. Изглежда, съм избрал наистина лош ден за повреда… — вялият ми опит за шега не постигна резултат. Свих рамене. — От сервиза в Крукхейвън не пожелаха да дойдат, така че просто ще трябва да чакам пътна помощ.
Видях я да се напряга, когато споменах сервиза, но не направи коментар.
— Кога ще пратят човек?
— Не могат да кажат. Но ще спра да ви се натрапвам веднага щом мога.
Тя ме стрелна със зелените си очи.
— Надявам се. Хайде, Фей!
Проследих как се връщат към къщата. Жената на Траск изглеждаше елегантна и овладяна, докато покровителствено прегръщаше дъщеря си през рамото, а кучето търчеше пред тях. Е, това е то прямотата…
Чудех се дали обитателите на Бакуотърс винаги са толкова дружелюбни, или просто аз предизвиквам такива чувства у тях.
Но имах други притеснения освен местното гостоприемство и скоро изтласках проблема от мислите си.
7
Меките брегове на потока бяха ерозирали. Вълни и течения се бяха наговорили да издълбаят дълбока дъга в песъчливата почва — като хапка на великан, обградена с плевели и блатна трева. Образуваше се естествен капан, в чиито бавноподвижни води плаваше какво ли не. Плавеи и клонки се люлееха редом с всевъзможни боклуци — мръсна маратонка, глава на кукла, пластмасови бутилки и кутии от храна, всички приклещени в кръглото заливче.
Тук, в Бакуотърс, цареше покой. Светът, изглежда, се управляваше от чайките, блатото и водата. И от небето — плоският пейзаж го правеше огромно и сводесто. Ако се обърнех да погледна откъде съм дошъл, едва щях да забележа къщата на Траск зад горичката на стотина метра от мен. След като допих кафето, тръгнах да се поразходя покрай потока. Намерих нещо като пътека, на практика само ивица гола пръст, която криволичеше през грубата жилава трева. Скоро обаче тя изчезна и открих, че е невъзможно да се измине сериозно разстояние, без да се отклониш покрай поредния пълен с вода овраг или езерце. Придвижването щеше да е много по-лесно с лодка, макар че дори тогава нямаше да е трудно да се загубиш сред водния лабиринт от блатна шир и тръстики.
Гледах как въртопът блъска маратонката срещу една тенис топка, без всъщност да ги забелязвам. Бях твърде изнервен да седя в мократа си кола, докато чакам пътна помощ. Все още не бях успял да се свържа с Лънди, но знаех, че брифингът на патолога вече трябва да е в ход. Нямаше да продължи дълго, а после Фриърс щеше да започне аутопсията независимо дали съм там, или не. Присъствието ми и бездруго нямаше да окаже значение. Съмнявах се, че ще съм способен да допринеса много, дори ако бях там. Вече не хранех илюзии за истинската причина да ме включат в разследването, а присъствието ми стана още по-излишно, след като сър Стивън идентифицира вещите на сина си. Независимо колко разложен беше трупът, потвърждението на самоличността и вероятната причина за смъртта в крайна сметка щяха да са просто формалност. Точно както мислеха всички — вероятно с изключение на баща му — Лео Вилиърс беше убил Ема Дерби, отчуждената си любовница, и след това се беше огънал под напрежението и се беше застрелял.
Тогава защо се притеснявах толкова?.
Загледах се в наводнената околност. Недалеч от мен лежеше захвърлена стара лодка, забила нос в брега с кърма, потънала във водата, беше ръждясала и изгнила. На брега до нея се бе навела умираща върба. Долната половина на дебелия ствол беше петносана и из по-ниските клони се вееха мъртви треви и плевели — напомняне, че потокът невинаги е толкова кротък. Не беше трудно да си представя как в този недостъпен лабиринт от тръстика и вода тялото на Лео Вилиърс остава скрито в продължение на седмици, потънало на дъното на някоя дълбока дупка, докато не е изплувало отново и отливът го отнесъл в естуара. Сценарият беше напълно логичен.
Само дето все още смятах, че шест седмици са прекалено дълъг период, за да се разиграе тази версия. Четири — може би, но не и шест. Дори ако трупът бе останал в руслото на потока през голяма част от това време, пак щеше да е подложен на влиянието на приливите два пъти дневно. Щеше да е влачен и дърпан по пясъчното дъно, да е блъскан в скали и камъни и да е обект на интерес за всички мършояди, които се натъкнат на него. През цялото време щеше да тече и процесът на вътрешно разложение, което допълнително ускорява разпадането на тялото.
Лесно можех да си кажа, че студената вода и въздух през зимните месеци са го съхранили, че преценката за периода, изминал от смъртта, не е точна наука дори в най-добрите условия, още по-малко в естуар като този. Но нямаше значение.