Шест седмици бяха прекалено дълго време.
Добре. Тогава Вилиърс се е заключил някъде и две седмици е пил като смок. А след това е излязъл и се е застрелял. Възможно беше. Макар че се отнасях скептично към мисълта човек като Лео Вилиърс да се откъсне напълно от света, все пак не го познавах. А хората бяха достатъчно непредсказуеми, дори когато не обмисляха самоубийство.
При все това не можех да повярвам и в тази версия.
По гърба ми премина студена тръпка и ми напомни, че е време да се връщам. Мобилният сигнал не беше стабилен извън двора на къщата, а като нищо можеше да се окаже, че Лънди се опитва да се свърже с мен. Трябваше да проверя и какво е положението с пътната помощ, както и да се обадя на Джейсън, за да му кажа, че явно няма да стигна за партито. С това поне, предполагам, извадих късмет.
Обърнах се и тръгнах обратно по стъпките си към къщата. Горещото кафе ме бе накарало да се почувствам по-добре и бях решил, че разходката ще помогне срещу главоболието. Сега започвах да мисля, че не е била особено добра идея. Потях се силно въпреки студения вятър, тресеше ме и ръцете и краката ми тежаха като оловни. Прибирането до колата сякаш отне цяла вечност. Постоянно бях принуден да криволича, когато се оказваше, че пътят е отрязан от поредния пълен с вода канал. Струваше ми се, че са много повече, отколкото на идване и когато стигнах къщата, се чувствах изтощен и треперех. Близо до моята кола на чакъления паркинг имаше още една, за нещастие, не беше на пътна помощ. Освен ако не ми бяха пратили стар бял форд "Фиеста" с яркочервена спортна лента върху капака.
Синът на Траск отново се бе пъхнал под стария лендроувър. До него стоеше руса тийнейджърка със скръстени ръце и здраво стиснати устни, предположих, че е собственичка на фиестата. Изглеждаше почти пълнолетна, хубавичка, макар и малко пълна. И прекалено официално облечена — тясната й пола, високите токчета и силният грим май бяха по-подходящи за събота вечер.
И двамата не забелязаха приближаването ми и гласовете им се разнасяха ясно по пътеката край потока.
— … хайде де, Джейми, защо не? — акцентът й беше чисто есекски.
Синът на Траск отговори, без да прекъсва заниманието си:
— Знаеш защо.
— Ама това беше преди сто века. Дойдох специално, щом чух!
— Не съм те молил за това, щом не можеш…
Той спря, когато ме забеляза. Момичето се обърна да ме изпепели с поглед, все едно аз бях виновен за спора им. Успях да си лепна уморена усмивка и продължих покрай тях към колата си. Без да ми обръща повече внимание, девойката пак се обърна към сина на Траск. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в ярко кървавочервено. Със същия лак бяха и пръстите на краката й, които се подаваха през отворените обувки.
— Хайде де, Джейми, той няма да разбере.
— Не ми пука.
— Тогава какъв е проблемът?
Джейми не отговори. Стараех се да не ги подслушвам, но беше невъзможно да не ги чувам.
— Джейми, защо не искаш да говориш с мен?
Въпросът отново остана без отговор.
Момичето смени обидения тон с обвинителен:
— Преди това не беше такъв!
— Стейси…
— Ами не беше! Не е моя вината…
— Исусе, просто забрави!
Чу се трясък от затръшването на капака на лендроувъра. Озърнах се и видях сина на Траск да крачи към къщата, остави момичето зад гърба си.
— Джейми? Джейми! Хубаво, майната ти тогава! — изкрещя Стейси след него. Трясъкът на предната врата отекна между дърветата. — Тъпак!
Тя се извърна, зачервена и гневна. Беше на косъм да се разплаче, но ме видя и изкриви уста.
— Ти пък какво зяпаш, мамка ти?!
Отвори със замах вратата на фиестата, метна се вътре и запали двигателя. Изпод гумите се разхвърча чакъл, а тя сърдито форсира и ускори към пътя.
Не само аз имах лош ден.
Ревът на автомобилния двигател заглъхна и отново се чуваха единствено плискането на водата в потока и крясъците на чайките. Проверих телефона за съобщения, но нямаше нищо нито от Лънди, нито от пътна помощ. Понечих да го прибера но точно тогава той звънна.
Беше инспекторът.
— Току-що получих съобщението ти, докторе. Бях на аутопсията. Май обичаш проблемите, а?
Погледнах към равната шир блата и вода, сякаш те можеха да ми предложат някакво вдъхновение в последния момент.
— Може и така да се каже.
Без да влизам в подробности, обясних, че колата ми е закотвена и нямам представа колко време ще отнеме ремонтът. Очаквах раздразнена реакция, но Лънди ми прозвуча дружелюбно като преди: