Каза го многозначително, сякаш разбиването на старата ключалка е по моя вина. Ключарят вече привършваше, когато слязох долу.
— Всичко е оправено, началник. Ще му трябва една ръка боя, за да не се надуе дървената вложка, когато завали… — Той вдигна вежди и разлюля в ръка два комплекта ключове. — Е, кой ще плаща сметката?
Погледнах пак към горния етаж и вратата на съседката. Остана си затворена. Въздъхнах.
— Приемате ли чекове?
След като ключарят си отиде, донесох лопатка и метла да почистя стружките от фоайето. В ъгъла се бе забучила една, навита на спирала. Приклекнах да я измета и, когато видях ръката си на фона на черно-белите плочки, ме обзе замайващо чувство за дежавю.
Лежа в коридора със забит в корема нож, а кръвта ми изтича върху шахматния под…
Беше толкова ярко, че останах без дъх. Сърцето ми биеше бясно. Изправих се и се заставих да дишам дълбоко.
Усещането вече отминаваше. Отворих външната врата и поех хладния нощен въздух.
Исусе! Това пък откъде дойде?
Споменът за нападението не ме бе връхлитал отдавна и този път стана без причина. Вече се сещах за случката толкова рядко. Бях направил всичко по силите си да я оставя зад гърба си и, макар физическите белези да стояха, смятах, че психологическите рани са зараснали.
Очевидно не бяха.
Посъвзех се, изтърсих стружките в кофата за боклук и се прибрах в апартамента. Познатият ми дом бе точно какъвто го оставих сутринта — безлични мебели в прилична по размери стая, с кухня и малка градинка отзад. Беше напълно удобно място за живеене, но сега, с още пресния спомен в мислите си, осъзнах колко малко от свързаните с него спомени са щастливи. Както при ходенето до работа с кола, така и тук ме задържаше единствено навикът.
Може би беше време за промяна.
Без особен ентусиазъм разопаковах покупките и си взех бира от хладилника. Факт беше, че се намирам в задънена улица. И промяната се задаваше независимо дали я исках, или не. Макар да бях на щат в университета, прекарвах по-голямата част от времето си в консултации за полицията. Като съдебен антрополог ме викаха при намерени човешки останки, прекалено разложени или унищожени, за да се занимава с тях патологът. Работех в тясно специализирана област, населена предимно от лица на свободна практика като мен, които помагаха на полицията да идентифицира останки на жертви и осигуряваха колкото се може повече информация за момента и начина на настъпване на смъртта им. Бях станал близък със смъртта във всичките й кървави форми, владеех езиците на костите, разложението и гнилостните процеси. По мнението на повечето хора заниманията ми бяха зловещи и имаше моменти, когато аз самият ги понасях трудно. Преди години изгубих съпругата и дъщеря си при катастрофа, животът им бе отнет от пиян шофьор, който се измъкна невредим. Случилото се с тях ме накара да се откажа от професията си и да се върна към първоначалната си кариера на общопрактикуващ лекар, грижех се за проблемите на живите, а не на мъртвите. Погребах се далеч в малко селце в Норфолк и се опитах да избягам от стария си живот и спомените, свързани с него. Но експериментът не продължи дълго. Пипалата на смъртта и последиците от нея ме намериха и когато едва не загубих друг човек, когото обичам, ми се наложи да приема, че не мога да избягам от онова, което съм. За добро или лошо, антропологията е моята работа. В това съм добър.
Или поне бях. Миналата есен се включих в бруталното разследване в Дартмур, завършило с двама мъртви полицаи и принуден да подаде оставка старши инспектор. Макар че вината не беше моя, аз се превърнах в неволен катализатор на скандала, който последва, а никой не обича проблемните сътрудници. Полицията — най-малко от всички.
И внезапно работата ми като консултант пресъхна.
Неизбежно това оказа ефект и върху университета. Технически бях само сътрудник на временен договор, не на постоянна длъжност. Сделката ми даваше свобода да се занимавам с консултации за полицията и позволяваше на катедрата да извлича ползи по съвместителство. Но сътрудник, който работи по разследвания на важни убийства, е много далеч от сътрудник, който внезапно е станал persona non grata във всички полицейски участъци. По договор ми оставаха само няколко седмици на работа и новият декан на катедрата по антропология даваше да се разбере, че няма да продължава да влачи безполезен кадър.
Ясно беше, че ме вижда в тази роля.
С въздишка се наместих в креслото и отпих от бирата. Изобщо не се чувствах в настроение за провинциални празненства, но Джейсън и Аня бяха стари приятели. Познавах Джейсън от медицинския университет и бях срещнал съпругата си на един от неговите купони. Когато напуснах Лондон след смъртта на Кара и дъщеря ни Алис, оставих приятелството да се разсъхне заедно с всичко останало и така и не стигнах до възстановяването му, след като се върнах.