— Е, в момента няма особен смисъл да идваш в моргата. Фриърс беше готов да приключва, когато излязох. Няма особени изненади. Вероятната причина за смъртта е контактна рана от изстрел в главата. Трупът е мъжки, а рентгеновите снимки не показват някакви костни увреждания, които да ни накарат да смятаме, че не е на Лео Вилиърс. Часовникът има посвещение от майка му на задния капак, останалите дрехи също съвпадат с носените от него. Не можем със сигурност да твърдим, че са негови, но са все от скъпите марки, които харесваше. Така че, докато чакаме ДНК резултатите, идентифицирането ми се струва сравнително точно.
— А какви се оказаха парчето метал и гилзата, заседнала в гръкляна? — попитах, като погледнах към къщата, за да се уверя, че наблизо няма никого.
— Отидоха в лабораторията. Беше прав за сачмата или каквото е там — стоманена е, а не оловна. Изглежда от неръждаема стомана… — той изсумтя в слушалката. — Май това е. Доста стандартно, така че не мисля, че пропусна много.
И аз не мислех така, но все пак трябваше да съм там.
— Може да хвърля едно око утре. Колата ми би трябвало да е готова дотогава.
Дори и да не я поправеха, щях да наема някоя. Може би нямаше да съм в състояние да добавя кой знае какво към находките на Фриърс, но поне исках да опитам. Чух инспектора да си прочиства гърлото.
— Благодаря, но не мисля, че има особена нужда.
Ясно долових притеснението в гласа му. Потиснах импулса да се опитам да го убедя. Знаех, че думите му са резултат от заповед на Кларк и че каквото и да кажа, не би имало смисъл.
— Добре — съгласих се и преглътнах разочарованието си. — Уведомете ме, ако ви потрябвам.
Лънди ме увери, че ще го стори, и затвори. Свалих телефона от ухото си.
Е, страхотно се справи днес, Хънтър. Браво на теб!
Отключих колата си, наместих се уморено на шофьорската седалка и седнах с изпънати навън крака. Дотук бях значи. Направо не ми се вярваше, че денят започна така обещаващо.
Позяпах една чайка, която се къпеше долу в потока. Все още беше пълен, леки вълнички с гребени плискаха близо до ръба на брега. След още няколко часа наводнените солени тресавища щяха да се оттекат и да се превърнат отново в лабиринт от кални оврази, а след това целият цикъл щеше да се повтори — и така до безкрай.
Сигурен бях, че в това е скрит полезен урок по перспектива, но точно в момента бях толкова обезверен, че не можех да го оценя. Загърнах се по-плътно в якето си, разтърсен от нова тръпка. Сигурно става по-студено, казах си. Пак потреперих и след това, все едно тялото ми бе чакало да му обърна внимание, осъзнах, че изобщо не се чувствам добре. Толкова се бях навил да не пропускам аутопсията, че бях изключил всичко останало. Тръпките не бяха само резултат от студа. Определено ме тресеше. Главата ме болеше още по-силно, а ставите ми бяха схванати. Докоснах лимфните възли на врата си и усетих, че са подути. Поизправих се на седалката и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. От няколко дни се чувствах не съвсем добре и дори се бях събудил с усещането, че имам махмурлук. Накисването в потока само влоши нещата, но дори и след това не бях проявил достатъчно разум да си съблека мокрите дрехи. А сега, изненада, явно се бях простудил. За повечето хора това нямаше да е голям проблем.
Само че аз не бях като повечето.
Освен с белег на корема, нападението с нож в апартамента ми ме беше оставило и без далак. Това отслабваше имунната ми система и се налагаше да пия профилактично антибиотици всеки ден до края на живота си. Като цяло не ме притесняваше — възстановявах се от простуди и вируси като всички останали. Но винаги имаше риск някоя инфекция да прерасне в явление, наречено "сепсис при пациенти след спленектомия[8]". Беше рядко, но за сметка на това се развиваше бързо.
И се случваше да бъде фатално.
Изправих се, слабостта в краката ми бе поредният знак за глупостта ми. Та аз бях лекар, дявол да го вземе, очакваше се да проявя малко повече разум, а не да пренебрегвам предупредителните знаци. Сега онова, развило се просто като кофти ден, прерасна в нещо напълно различно.
Почувствах се слаб и нестабилен, когато отидох да отворя багажника на колата. Работата ми често включва пътуване — или поне включваше — и понякога попадах на места, по-изолирани и от това тук, така че си носех постоянен запас антибиотици за извънредни случаи. Амоксицилинът, широкоспектърен антибиотик, беше много по-силен от пеницилина, който пиех всеки ден. И двата нямаше да са ми от полза при атака на вирус, но щяха да помогнат в борбата с бактериална инфекция.