— Имате ли представа кой може да е? — попитах, докато си търсех химикалка и хартия.
— Един от местните изчезна преди шест седмици — отвърна Лънди и, ако не бях толкова развълнуван, сигурно щях да забележа колебанието му. — Смятаме, че има голяма вероятност да е именно той.
— Шест седмици е доста време за плаващ в естуар труп.
Нищо чудно, че яхтсмените са усетили миризмата. Не беше нечувано човешки останки да останат на вода седмици и дори месеци, но това обикновено се случваше в по-дълбоки води или в открито море. В естуар, където тялото би изплувало и оставало на сухо поне два пъти дневно, бих очаквал досега да са го забелязали.
— Не и в този — отвърна Лънди. — Напоследък не го използват толкова много лодки и е насечен от потоци и солени блата като гнездо на плъхове. Тялото би могло да се носи по него със седмици.
Драсках с химикалката в тефтерчето си в опит да я разпиша.
— А мъжът в неизвестност? Има ли подозрителни обстоятелства около изчезването му?
Инспекторът отново се поколеба:
— Нямаме причини да смятаме, че е замесен някой друг.
Спрях да драскам, доловил предпазливостта му. Ако нямаше замесен друг човек, оставаха вариантите естествена смърт, нещастен случай или самоубийство, а отношението на Лънди предполагаше, че не са първите два. Това обаче не обясняваше защо бе така уклончив.
— Има ли нещо специално в случая?
— Не бих го нарекъл точно "специално" — Лънди говореше с тона на човек, който внимателно си подбира думите. — Да речем просто, че сме под натиск да открием дали тялото е на този, на когото смятаме. Ще ви разкажа повече утре. Щабът ни е в стара стридоловна база, която е доста трудна за намиране. Ще ви изпратя упътване на имейла, но си оставете повечко време, за да стигнете дотам. В тази дива пустош сателитната навигация не е от особена полза.
След като затворих, останах да се взирам в празното пространство. Очевидно инспекторът не беше склонен да сподели по телефона всички подробности, но не се сещах какво има да крие. Самоубийствата изискваха внимателно отношение, особено когато става дума за семейството, но полицаите обикновено не бяха чак толкова сдържани.
Е, скоро щях да разбера отговора. Включително и на въпроса защо искат да присъствам при претърсването. Дори ако бяха прави и трупът е бил в естуара от седмици, обикновено не биха имали нужда от присъствието на съдебен антрополог, за да го извадят от водата, а едва когато останките са закарани в моргата.
Но нямах намерение да споря. Това беше първият случай, който ми предлагаха от цяла вечност, и се надявах, че е знак за промяна на отношението към мен. Господи, дано! Изведнъж дори мисълта за партито на Джейсън и Аня вече не ми изглеждаше толкова лоша. Щеше да се наложи да шофирам по-дълго до Котсуолдс, но операцията по изваждането не би трябвало да отнеме цял ден. Ще разберат, ако закъснея.
Отидох да си събера багажа в по-весело настроение, отколкото от седмици.
2
Когато потеглих на следващата сутрин, още бе тъмно. Имаше движение дори по това време, фаровете на камионите и подранилите шофьори се усукваха по шосетата, но с отдалечаването от Лондон намаляха. Насочих се на изток. Щом оставих претъпканите предградия зад гърба си, уличните лампи изчезнаха, а звездите грейнаха по-ярко. Приглушеното сияние от екрана на джипиеса създаваше илюзия за топлина, но толкова рано сутринта все пак се налагаше да включа парното. Зимата се оказа студена и дълга и при все обещанията на календара за пролет, новият сезон бе настъпил само технически.
Бях се събудил схванат и ставите ме наболяваха. Ако бях пил повече от една бира вечерта, щях да припиша състоянието си на лек махмурлук, но след горещия душ и бързата закуска се почувствах по-добре, бях твърде зает с мисли за предстоящия ден, за да се тревожа от болежки.
По пътищата извън града рано сутрин цареше спокойствие. Крайбрежните блата на Есекс не бяха много далеч от Лондон — плоски равни земи и селца, които водеха вечна и често изгубена война с морето. Не бях добре запознат точно с този участък от югоизточното крайбрежие и, макар че в изпратените по имейла указания Лънди отново ме бе предупредил да си оставя достатъчно време, мислех, че е прекалено предпазлив, докато не разгледах картите на естуара онлайн. "Мишето гнездо" от криволичещи канали и потоци, което инспекторът бе споменал, бе част от област, наречена Бакуотърс — приливен лабиринт от канали и канавки в единия край на естуара. На сателитните снимки наподобяваха капиляри, водещи към артерия, и повечето от тях бяха достъпни единствено с лодка. Пътят, по който щях да мина, бе в края им, но пак изглеждаше тесен и мъчен.