— Искаш да кажеш, че Джейсън не се е появил на работа? Звъня ли на домашния му телефон?
— Да, и на двата ти въпроса — отвърна Баракудата, който — моите уважения — не беше някой глупак. — Дори изпратих Ботуша у тях. „Ботуша“ (закон божи е всеки работник в пътно-ремонтната бригада да си има прякор), или Антонио Гулиелми, никога не е напускал пределите на Луизиана и Мисисипи. Същото можеше да се каже за баща му и майка му, че и за бабите и дядовците му, макар да се носеше слух, че веднъж ходили до Брансън да гледат някакво шоу.
— Пикапът ме там ли е бил? — попитах аз и усетих как започват да ме побиват ледени тръпки.
— Да — отвърна Баракудата. — Бил паркиран пред къщата, с ключовете на таблото. Вратата зеела отворена.
— На пикапа или на къщата?
— Какво?
— Коя врата е зеела отворена?
— О, на пикапа.
— Лоша работа, Баракуда — изпъшках аз. Вече ме тресеше от тревога.
— Кога го видя за последно?
— Снощи. Намина да ме види и си тръгна към… чакай да си спомня… трябва да е било между девет и половина и десет.
— Сам ли дойде?
— Да — чистата истина. Джейсън действително дойде сам.
— Мислиш ли, че трябва да се обадя на шерифа? — попита Баракудата.
Прокарах длан през лицето си. Нямах готовност за подобно развитие, колкото и тревожна да изглеждаше ситуацията.
— Нека изчакаме още един час — предложих. — Ако не се довлече на работа в рамките на един час, обади ми се. Ако се появи, накарай го да ми се обади. А ако се наложи да уведомяваме шерифа, май е редно аз да го направя.
Побързах да затворя, преди Баракудата да е повторил казаното дотук още няколко пъти, защото той предпочиташе да си говорим, отколкото да остане сам с тревогите си. Не, не мога да чета мисли по телефона; усетих го по гласа му. Познавам Баракудата Хенеси от години. Беше приятел на баща ми.
Взех безжичната слушалка със себе си в банята, защото имах нужда от освежителен душ. Нарочно не измих косата си, за всеки случай — току-виж ми се наложило спешно да изляза от вкъщи. Облякох се, направих си кафе и сплетох косата си на плитка. Докато изпълнявах всички тези рутинни задължения, не спирах да размишлявам — нещо, което не ми се удаваше, ако седях мирно на едно място.
Накрая в главата ми се избистриха следните възможни сценарии.
Вариант едно. (Любимият ми.) Някъде между моята и неговата къща брат ми случайно е срещнал жена, в която се е влюбил толкова внезапно и безпаметно, че е плюл на дългогодишните си принципи и е зарязал и работа, и всичко. И в този момент брат ми се въргаляше в нечия постеля, отдаден на изтощителен секс.
Вариант две. Вещиците, или както там се наричаха тези дяволски изчадия, някак си са разбрали, че Джейсън знае къде е Ерик, и са го отвлекли, за да изкопчат информация от него. (отбелязах си наум да науча малко повече за вещиците и техните методи на работа.) Колко дълго би могъл Джейсън да пази тайната за местонахождението на Ерик? При цялото си позьорство брат ми все пак е един много смел мъж — или може би инат, ако трябва да съм по-точна. Няма да се разприказва толкова лесно. А може би вещиците имаха магия за развързване на езици? Ако вещиците са го заловили, той може вече и да е мъртъв. А ако се е разприказвал, то аз се намирах в голяма опасност, а Ерик бе просто обречен. Те можеха да довтасат тук всеки момент, тъй като дневната светлина не представляваше никакъв проблем за тях. А в момента Ерик бе мъртъв за света и абсолютно беззащитен. Това определено бе най-лошият възможен сценарий.
Вариант три. Джейсън е отишъл в Шривпорт Пам и Чоу. Може да са му казали, че ще му дадат част от парите предварително, а може би Джейсън просто е искал да посети бар „Вамптазия“ за малко нощни забавления. В такъв случай нищо чудно да го е прелъстила някоя млада вампирка, защото в това отношение Джейсън беше като Ерик — привличаше жените като магнит. А ако момичето бе пийнало малко повечко кръв от него, значи сега брат ми спеше дълбоко в нечия постеля. Тоест, вариант три представляваше разновидност на вариант едно.
Ако Пам и Чоу знаеха къде е Джейсън, но не са ми звъннали, преди да се херметизират в ковчезите си, щях да им се ядосам ужасно. Засърбяха ме ръцете да грабна брадвичката и да започна да дялкам колове.
Тогава се сетих за онова, което всячески се опитвах да изтрия от паметта си: усещането, когато колът прониза тялото на Лорена; изражението на лицето й, когато осъзна, че е настъпил краят на предългия й живот. Пропъдих тези мисли колкото се може по-далече от съзнанието си. Това е цената, която плащаш, ако решиш да убиеш някого (ако ще и вампир да е). Освен ако не си завършен социопат, разбира се, каквато аз не съм.