Лорена щеше да ме убие, без да й мигне окото. Всъщност може би дори щеше да изпита удоволствие. Но тя беше вампир, а Бил непрекъснато ми повтаряше, че вампирите са коренно различни от хората — макар на външен вид да изглеждат почти като нас, вътрешните им функции и личностните им характеристики са претърпели радикални изменения. Вярвах му и приемах предупрежденията му съвсем сериозно, или поне повечето от тях. Но те толкова много приличаха на истински хора, че изобщо не беше трудно да им припишеш нормални човешки реакции и чувства.
Най-тревожен в цялата тази ситуация оставаше фактът, че Пам и Чоу нямаше да станат преди залез-слънце и бог знае кого — или какво — щях да събудя, ако звъннех във „Вамптазия“. Според мен те двамата не живееха в бара. Бях останала с впечатлението, че Пам и Чоу обитават общ дом… или мавзолей… някъде в Шривпорт.
Денем в клуба ходеха хора, за да го почистват, но те едва ли имаха представа от вампирските дела. А дори и да имаха, хората, които работеха за вампири, бързо се научаваха да държат езика си зад зъбите.
От друга страна, ако отидех направо в клуба, бих могла да си поговоря лично с някого от персонала и да надникна в съзнанието му. Както вече споменах, не мога да чета вампирски мисли и именно това ме привлече в Бил при първата ни среща. Представете си цял живот да сте били подложени на оглушителна музика и в един момент внезапно да се озовете в пълна тишина. Огромно облекчение!
Понякога все пак се чудя защо не мога да чувам вампирските мисли и съм си изградила специална теория по този въпрос. Не съм от най-образованите, но съм прочела това-онова за невроните, чиято задача е да активизират човешкия мозък. Те отговарят за мисловния процес, нали така? И тъй като вампирите го съживява магия, а не нормална жизнена сила, техните мозъци са неподвластни на невроните и не се активизират. Тоест — няма нищо за улавяне. Без да броим случайната искра, която припламваше в главите им веднъж на три месеца, но аз старателно криех от тях тази подробност, защото все още не ми се умираше.
А сега познайте кой е единствения вампир, чиито мисли съм „чувала“, и то два пъти. Правилно предположихте — Ерик.
Като изключим романтичния момент, може да се каже, че компанията на Ерик ми е приятна по същите причини, поради които ми носеше удоволствие и общуването с Бил. Дори Арлийн спира да ме слуша, ако внезапно й хрумне нещо по-интересно за мислене, като например оценките на децата й в училище или някакви техни остроумия. С Ерик нещата стоят коренно различно: той може да слуша сърдечните ми излияния и да си мисли за новите чистачки на колата си, но аз никога не разбирам за това.
Единият час, който ми отпусна Баракудата, почти изтичаше, а аз така и не успях да измисля нищо конструктивно. Предъвквах наум едни и същи празни приказки. Ето какво се случва, когато често си говориш сам със себе си.
Телефонът звънна точно на шейсетата минута и Баракудата призна, че няма новини за Джейсън. Никой не го бил чувал или виждал. Но пък Ботуша също не забелязал нищо подозрително около къщата му, с изключение на отворената врата на пикапа.
Все още нямах никакво желание да звъня на шерифа, но и нямах голям избор. В така създалата се ситуация липсата на обаждане от моя страна би изглеждала подозрителна.
Очаквах, че съобщението ми ще все смут и тревога у органите на властта, но отсреща реагираха с добродушно безразличие. Шериф Диърборн всъщност избухна в смях.
— Обаждаш ми се да ми кажеш, че женкарят Джейсън закъснява за работа? Суки Стакхаус, изумяваш ме! — Бъд Диърборн имаше ленив глас и сплескана физиономия като на пекинез. Направо го виждах как сумти недоволно в слушалката.
— Той никога не закъснява за работа! Освен това пикапът му стои пред къщата с отворена врата — казах.
Това вече изостри вниманието му, защото Бъд Диърборн е човек, който разбира от хубави пикапи.
— Това действително звучи малко странно, но все пак Джейсън отдавна е навършил двайсет и една и му се носи славата на мъж, който е като… (разгонен нерез, помислих си аз) магнит за жените — деликатно допълни Бъд. — Готов съм да се обзаложа, че се е влюбил до ушите в някое ново момиче, и много ще се разкайва, че ти е причинил тревога. Ако не се появи до утре следобед, обади се пак, чу ли?
— Да, чух — отвърнах аз с леден тон.