— Стига, Суки, недей да ми се сърдиш сега. Аз просто ти казвам онова, което би ти казал всеки полицай — каза той.
Всеки полицай с олово в задника, помислих си аз. Но не го казах на глас. Нямах друг полицай на разположение, освен Бъд и предпочитах да не го дразня излишно.
Затова смотолевих някаква любезност и затворих. След като се отчетох пред Баракудата, реших, че най-разумно би било да тръгна за Шривпорт. Започнах да набирам номера на Арлийн, но се сетих, че децата й сигурно са около нея, защото ваканцията още не беше свършила. Прииска ми се да звънна на Сам, но се отказах, защото той щеше да се почувства длъжен да ми помогне, а аз нямах никаква представа каква точно помощ ми е нужна. Аз просто исках да споделя тревогите си с някого, макар да знаех, че е глупаво. Никой не можеше да ми помогне, освен мен самата. След като взех решение да бъда смела и независима, едва се удържах да не звънна на Алсид Ерво — заможен и трудолюбив мъж от Шривпорт. Баща му е собственик на геодезична компания, изпълняваща поръчки в три щата, и Алсид често снове между фирмените им офиси. Предишната нощ споменах за него на Ерик; именно Ерик беше изпратил Алсид с мен в Джаксън. Но между мен и мосю Ерво-младши се породиха симпатии от романтично естество, които и двамата загърбихме единодушно, така че не ми се струваше много редно да го занимавам с проблемите си, след като той така или иначе не би могъл да ми помогне.
Не ми се искаше да напускам къщата, от страх да не пропусна някое обаждане във връзка с Джейсън, но след като шерифът не го търсеше, едва ли някой щеше да се обади скоро.
Преди да изляза, приведох в ред килера в малката спалня, за да изглежда по обичайния си начин и да не буди подозрения. На Ерик щеше да му е трудно да се измъкне от нишата след залез-слънце, но не и невъзможно. Не можех да му оставя бележка, защото някой би могъл да нахлуе с взлом в къщата и да я прочете. Да му звъня след залез-слънце също нямаше смисъл, защото той нямаше да вдигне слушалката. От друга страна, той беше толкова дезориентиран о амнезията, че безпричинното ми отсъствие можеше да го изплаши още повече.
Внезапна ми хрумна идея. Взех едно листче от миналогодишния ми календар „Дума на деня“ (с думата „очарование“) и написах следното:
„Джейсън, ако случайно наминеш през вкъщи, обади ми се! Много съм разтревожена за теб. Никой не знае къде си. Аз ще се прибера следобед или най-късно довечера. Сега отивам у вас, а след това ще се отбия и до Шривпорт. После веднага се прибирам и ще чакам да ми се обадиш.
Взех тиксо и залепих бележката на хладилника — точно там, където една сестра би очаквала да се запъти брат й, ако случайно се отбие в дома й.
Готово. Ерик имаше достатъчно мозък в главата си, за да разбере скритото между редовете послание. А в същото време текстът звучеше съвсем безобидно, в случай че бележката попаднеше в ръцете на неканени гости.
И все пак се страхувах да оставя Ерик сам в това уязвимо състояние. Ами ако вещиците пристигнеха да го търсят и го откриеха заспал?
Но защо чак сега?
Ако са имали възможност да го открият, досега щяха да са дошли, нали така? Поне аз така смятах. Замислих се дали да не звънна на някой здравеняк… като Тери Белфльор например… и да го помоля да ме посети вкъщи — под предлог, че чакам обаждане от Джейсън, а ми се налага да изляза, — но не ми се струваше редно да излагам на опасност и други хора, като ги въвличам в програмата за защита на Ерик, и то без тяхно знание.
Обадих се на всички болници в окръга, макар че тази работа можеш да я свърши и шерифът. Болниците знаеха имената на всичките си пациенти, но между тях нямаше нито един Джейсън Стакхаус. Обадих се и на пътна полиция, за да попитам дали е имало катастрофи през нощта. Отговориха ми, че в града и околностите не е имало никакви произшествия. Звъннах и на няколко бивши приятелки на Джейсън, но получих доста негативни коментари, някои от които — откровено нецензурни.
Реших, че съм покрила всички възможни фронтове. Вече спокойно можех да тръгна към къщата на Джейсън. Да си призная, дори се гордеех със себе си, докато шофирах на север от „Хамингбърд Роуд“ в посока към магистралата, а оттам — на запад, към къщата, в която прекарах първите седем години от живота си. Подминах „Мерлот“ и главната отбивка за Бон Темпс, които останаха отдясно, а аз завих наляво. Не след дълго пред погледа им се появиха старата ни къща и паркираният пред нея пикап на Джейсън, а на пет-шест метра от него се виждаше още един пикап, също толкова лъскав.