Когато слязох от колата, един много черен мъж оглеждаше земята около пикапа на брат ми. С изненада установих, че вторият автомобил принадлежеше на Елси Бек — единствения полицай афроамериканец в целия окръг. Присъствието на Елси ми подейства едновременно успокояващо и тревожно.
— Мис Стакхаус — мрачно изрече той. Елси носеше яке, спортни панталони и очукани ботуши, които изобщо не подхождаха на останалата част от облеклото му. Можех да се обзаложа, че ги държеше в багажника, в случай че му се наложеше да гази кал някъде извън кабинета си. Елси (името му всъщност се произнасяше Елсей) беше много мощен „предавател“ и мислите му достигнаха до мен съвършено безпрепятствено.
За нула време научих, че Елси не е във възторг от срещата си с мен, не ме харесва и има сериозни подозрения, че с Джейсън се е случило нещо неприятно. Полицай Бек не даваше и пет пари за съдбата на Джейсън, но определено се страхуваше от мен. Смяташе ме за зловеща личност и се стараеше да ме избягва.
Което, честно казано, ме устройваше идеално.
Знаех за Елси Бек доста повече, отколкото ми се искаше, и то все неща, които изобщо не ми харесваха. Той обожаваше дъщеря си и съпругата си, но се държеше брутално с неотзивчивите арестанти. Не пропускаше случай да напълни джоба си, а такива случаи му се предоставяха в изобилие. Скубеше предимно афроамериканската общност, защото смяташе, че те никога няма да се оплачат от него на белите му колеги. И правилно смяташе.
Сега разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че нямам желание да чувам хорските мисли? Е, имаше и по-безобидни разкрития, като например мнението на Арлийн, че Чарлси Тутън заслужава по-свестен съпруг, или пък това, че Хойт Фортънбъри е одрал неволно чужда кола на паркинга и се е измъкнал, без да уведоми собственика.
Ако решите да ме питате какво правя с всичката тази информационна плява, веднага ще ви отговоря — нищо не правя. Убедих се на собствен гръб, че няма полза да се намесвам, защото от цялата работа никой не става по-щастлив, но за сметка на това странната ми дарба привлича излишно внимание и после цял месец всички стоят на тръни в мое присъствие. Тайните в главата ми са повече от парите във Форт Нокс. И са заключени също толкова здраво.
Не мога да отрека, че повечето от тези любопитни факти не оказваха съществена промяна върху цялостната житейска схема, докато поведението на Елси караше много хора да се чувстват нещастни. Имах желание да го спра, но нямах представа как. Елси беше много хитър и умееше да държи заниманията си в тайна от всеки, който разполагаше с достатъчно власт да му потърси сметка. Макар че изобщо не бих се изненадала, ако Бъд Диърборн се преструваше на сляп.
— Полицай Бек — казах. — Джейсън ли търсите?
— Шерифът ме помоли да намина и да огледам наоколо за евентуални нередности.
— И открихте ли нещо?
— Не, госпожице, не съм.
— Началникът на Джейсън каза, че вратата на пикапа му била отворена.
— Аз я затворих, за да не се изтощи акумулаторът. Естествено, постарах се да не пипам нищо. Но съм сигурен, че брат ви ще се появи всеки момент и няма да е във възторг, че му ровим в нещата без основателна причина.
— Имам ключ за къщата му и искам да ви помоля да влезете вътре с мен.
— Подозирате, че нещо се е случило с брат ви вътре в къщата, така ли? — Елси Бек изговаряше думите толкова старателно, че се запитах дали в джоба му нямаше скрит магнетофон.
— Не е изключено. Джейсън няма навика да отсъства от работа. Всъщност той никога не отсъства от работа. И аз винаги знам къде е. Това е неписано правило помежду ни.
— А ако реши да забегне нанякъде с някоя красавица, ще ви каже ли? Повечето братя не биха го направили, мис Стакхаус.
— Ще ми каже. Ако не на мен, то поне на Баракудата.
Елси Бек се пробва да се усмихне недоверчиво, но не му се удаде.
Къщата беше заключена. Извадих моята връзка с ключове, избрах онзи, който ми трябваше, и влязохме вътре. Странно, но когато прекрачих прага, не ме завладя усещането за роден дом — онова усещане, което помнех от детството си. Бях живяла в къщата на баба много по-дълго, отколкото в тази малка къщичка. Джейсън се премести тук веднага след като навърши двайсет и макар че понякога се отбивах да го видя, общият ми престой в тази къща едва ли надхвърляше двайсет и четири часа за последните осем години.
Огледах се и забелязах, че в обстановката нямаше голяма промяна и изглеждаше почти като в спомените ми. Малка къща във фермерски стил, с малки стаи, но доста по-съвременна от бабината — от моята — и с по-добра топлоизолация. Баща ми бе свършил по-голяма част от работата собственоръчно, и то доста качествено.