— Аз винаги си пожелавам едно и също. Искам мъжете и жените да съжителстват в любов и разбирателство. Това много ще облекчи работата. А решението ми е да почна да вдигам сто и четирийсет от лежанка.
— Бре! — възкликна Арлийн и отиде да прегърне Сам. Боядисаната й червена коса рязко контрастираше с неговите естествени златисточервени къдрици. Бяха горе-долу еднакви на ръст — макар че тя е поне метър и седемдесет и пет, с около пет сантиметра по-висока от мен. — Аз ще отслабна с пет килограма, това е моето обещание — всички се засмяхме. Новогодишните обещания на Арлийн оставаха непроменени вече четири години подред. — А ти Сам? Пожелания, решения, обещания? — попита тя.
— Имам всичко, което ми е нужно — каза той и тялото му веднага се обви в син ореол от искреност. — Решението ми е да не променям нищо. Барът се развива прекрасно, чувствам се удобно в караваната си. Хората тук по нищо не се отличават от жителите на който и да било друг град или щат.
Обърнах се, за да прикрия усмивката си, породена от завоалираното изявление на Сам — хората в Бон Темпс действително не се различаваха по нищо от останалите.
— А ти, Суки? — попита той. Арлийн, Сам и Кения — всички ме гледаха с очакване.
Отново прегърнах Арлийн, правя го често и с удоволствие. Аз съм с десет години по-млада от нея — Арлийн твърди, че е на трийсет и шест, макар че аз не й вярвам особено, — но с нея сме добри приятелки вече четири години, откак Сам купи бара и започнахме работа при него.
— Хайде де, кажи ни — взе да ме увещава Арлийн.
Сам прехвърли ръка през рамото ми. Кения се усмихна, но се оттегли в кухнята, за да поговори с Так.
И тогава съвсем импулсивно, споделих с тях желанието си.
— Просто се надявам да не бъда пребита от бой през новата година — умората си правеше шеги с мен и ме принуждаваше да изпадам в нелепи откровения. — Не искам да ходя в болница. Не искам да виждам лекари — не исках да пия вампирска кръв, която гарантираше бързо излекуване, но за сметка на това имаше странични ефекти. — Така че моето решение е да не се забърквам в неприятности — твърдо заявих аз.
Арлийн изглеждаше смаяна, а Сам… хм, за Сам не можех да преценя. Но след като го прегърнах, усетих силата и топлината на тялото му. Сам може да ви се стори хилав, докато не го видите да разтоварва кашони със стока гол до кръста. Изящното му телосложение се съчетава с голяма физическа сила, а естествената му телесна температура е малко по-висока от нормалното. Усетих как целуна косата ми и после всички си пожелахме лека нощ и се запътихме към задния вход. Пикапът на Сам стоеше пред караваната му, разположена под прав ъгъл спрямо задната стена на бара, но той се качи в патрулната кола на Кения, за да отидат до банката. После Кения щеше да го върне обратно и Сам най-после щеше да успее да си почине. Бедничкият ни шеф беше на крак от доста време, рамо до рамо с всички нас.
Двете с Арлийн се запътихме към колите си и аз забелязах, че Так седеше в кабината на стария си пикап. Можех да се обзаложа, че щеше да последва Арлийн у тях.
Последното „Лека нощ!“ отекна в заледената тишина на луизианската нощ и ние се разделихме, за да започнем поредната си нова година.
Свърнах по „Хамингбърд Роуд“ и поех към моята къща, която се намираше на около пет километра югоизточно от бара. Изпитах огромно облекчение от факта, че най-после съм сама, и бавно отслабих мисловната си защита. Фаровете ми осветяваха дънерите на крайпътните борове, които формираха гръбнака на местната дървопреработвателна индустрия.
Нощта беше много студена и много тъмна. По общинските пътища няма улични лампи, естествено. Горски обитатели също не се виждаха, поне засега. И макар че по навик внимателно гледах пред себе си, за да не налетя на някой внезапно пресичащ елен, в общи линии шофирах механично, като на автопилот. В главата ми се мотаеше единствено мисълта за това как ще се прибера, ще измия лицето си, ще нахлузя най-топлата си пижама и ще се пъхна в леглото.
Точно в този момент фаровете на старата ми кола осветиха нещо бяло, което внезапно се появи на пътя.
Гледката рязко ме изтръгна от ленивото ми състояние и аз изхълцах от изненада.
Човек! В три сутринта на първи януари по общинския път тичаше полугол мъж. Тичаше с всички сили, сякаш го грозеше смъртна опасност.
Намалих скоростта и започнах да обмислям план за действие. Бях сама жена, при това без оръжие. Ако някакво ужасно същество преследваше този човек, то можеше да докопа и мен. От друга страна, не можех да зарежа този страдалец просто ей така, без да му предложа помощ. В последния момент забелязах, че човекът е висок, рус и е облечен единствено в сини джинси. Спрях точно до него, оставих двигателя да работи и се наведох да сваля прозореца до пътническата седалка.