Без да се перчи и без да обели дума, вампирът отново уви бялото си тяло в плетения шал. Хммм. В този момент окончателно се убедих, че Ерик наистина не е на себе си. Нямах нужда от други доказателства. Ръстът на Ерик надхвърля метър и осемдесет и всеки сантиметър от беломраморната му снага представляваше съвършено великолепие. И той го знаеше много добре.
Посочих към един от кухненските столове с твърда облегалка. Той послушно го донесе и седна. Поставих легена на пода, коленичих пред него и внимателно потопих краката му във водата. Ерик изстена; очевидно водата бе твърде гореща дори за вампир. Донесох течен сапун и чиста кърпа от шкафа под мивката и се залових да мия краката му. Не бързах. Имах нужда от време, за да обмисля следващите си действия.
— Беше сама навън посред нощ — колебливо изрече той, сякаш опипваше почвата.
— Прибирах се от работа, както личи и от дрехите ми — носех зимната си униформа: бяла блуза с дълъг ръкав и лодка деколте, с бродиран надпис „Бар Мерлот“ над лявата гърда, както и черен спортен панталон с широки крачоли.
— Жените не бива да се мотаят сами толкова късно през нощта — неодобрително отбеляза гостът ми.
— Говори ми.
— Ами… жените са по-уязвими и представляват по-лесна мишена за атака в сравнение с мъжете, затова…
— Не, нямах предвид буквално. Но иначе съм съгласна с теб. Чукаш на отворена врата, дето се вика. И без това не исках да съм на смяна точно тази нощ.
— Защо тогава беше навън?
— Защото имам нужда от пари — казах аз и това ме подсети за бакшиша ми. Избърсах ръцете си, извадих банкнотите от джоба си и ги оставих на масата. — Имам къща, за която да се грижа, колата ми е стара, имам да плащам данъци, застраховки. Като всички останали, впрочем — добавих аз, за да не си помисли, че се оплаквам неоснователно. Ненавиждам хленченето, но трябваше да отговоря на въпроса му.
— Няма ли мъж в семейството ти?
Понякога на вампирите им личи, че са на няколкостотин години.
— Имам брат. Не мога да се сетя дали съм те запознавала с Джейсън — една от раните на лявото му ходило изглеждаше доста зле. Налях още гореща вода в легена, за да затопля останалата. После се заех с почистването на мръсотията. Прокарах влажната кърпа по краищата на раната му и той се намръщи от болка. По-безобидните драскотини и синини буквално зарастваха пред очите ми. Зад гърба ми се носеше познатото съскане на бързовара и този звук ми действаше успокояващо.
— Брат ти позволява ли ти да вършиш тази работа?
Опитах се да си представя изражението на Джейсън, ако му кажех, че очаквам от него да ме издържа до края на живота ми, защото съм жена и не бива да работя извън пределите на домашното огнище.
— О, за бога, Ерик — изпъшках аз и го погледнах намръщено. — Джейсън си има свои проблеми — като хроничен егоизъм и патологично женкарство.
Отместих легена настрана и подсуших ходилата на Ерик с хавлия. Готово, този вампир вече си имаше чисти крачета. Изправих се с мъка и се протегнах. Гърбът ме болеше, нозете ми туптяха…
— Ето какво смятам да направя. Ще се обадя на Пам. Тя може би знае какво ти се е случило.
— Пам?
Все едно разговарях с досадно двегодишно хлапе.
— Твоята заместничка във вампирската йерархическа стълбица.
Усещах, че се кани да ми зададе друг въпрос, и го спрях с ръка.
— Чакай малко. Първо ще й се обадя, за да се опитаме да изясним тази работа.
— Ами ако тя се е обърнала против мен?
— И така да е, трябва да го разберем. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Запътих се към стария телефон, който висеше на стената в кухнята, встрани от барплота. Под него стоеше висока табуретка. Баба винаги седеше на нея по време на безкрайно дългите си телефонни разговори, които провеждаше с бележник и писалка подръка. Чувствах липсата й ежедневно. Но точно сега в емоционалната ми палитра нямаше място нито за мъка, нито дори за меланхолия. Потърсих в тефтера си номера на „Вамптазия“ — вампирския бар в Шривпорт, който осигуряваше основния доход на Ерик и служеше като централна база за широкомащабните му операции. Честно казано, нямах никакво желание да вниквам подробно в същността и мащабите на вампирските финансови машинации.