Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого
Себастиан Бергман #3
1
Този път името й щеше да бъде Патриша.
Патриша Уелтън.
Нов град. Ново име.
Най-трудно беше в началото. Да реагира, когато рецепционистите в хотела и шофьорите на таксита я извикат по име.
Но това беше много отдавна. В днешно време приемаше името от новите си документи за самоличност в мига, в който го прочете. Досега само един човек се беше обърнал към нея по име при това пътуване — служителят в агенцията за автомобили под наем в Йостершунд излезе да й съобщи, че колата, която е поръчала предварително, е почистена и готова.
Пристигнала бе навреме, малко след пет часа в сряда следобед, и беше взела влака от летището до центъра на Стокхолм. Това беше първото й посещение в шведската столица, но тя го ограничи до ранна и доста скучна вечеря в близкия ресторант.
Малко преди 21 ч. се качи на нощния влак, който щеше да я отведе в Йостершунд. Беше резервирала самостоятелно купе в спалния вагон. Не защото се боеше, че някой някога ще я залови, независимо колко души биха могли да дадат описанието й на полицията и властите — чисто и просто не обичаше да спи с други хора, при това непознати. Никога не го беше търпяла.
Дори с волейболния отбор, с който пътуваше по мачове като млада.
Нито по време на обучението — и това в базата, и полевото.
Нито пък по мисии.
След като влакът потегли от гарата, тя отиде до вагон-ресторанта да купи малка бутилка бяло вино и пакет фъстъци, а после се затвори в купето си да чете. I know what you’re really thinking — нова книга с донякъде чудноватото подзаглавие: Reading Body Language like a Trial Lawyer1. Жената, която в момента се подвизаваше под името Патриша Уелтън, не знаеше дали точно криминалните адвокати са особено вещи в разчитане езика на тялото, не беше попадала на някого със забележителни умения в тази област, но книгата беше, ако не поучителна, то поне кратка и занимателна. Малко след един часа тя се плъзна между чистите бели чаршафи и загаси лампата.
Пет часа по-късно слезе на гарата в Йостершунд, попита за посоката и намери хотела; там закуси обилно, след което се отправи към офиса на „Ейвис“, където беше поръчала кола. Помолиха я да почака и й предложиха кафе от автомата, докато почистят и подготвят автомобила.
Съвсем нова сива „Тойота Авенсис“.
След стотина километра пристигна в Оре. Беше спазвала ограниченията за скоростта по целия път. Нямаше смисъл да си навлича глоби, дори и на практика това да не променяше нищо. Доколкото разбираше, шведските полицаи нямаха навик, може би дори право, да претърсват автомобили и багажи при по-леки нарушения, но единственото, което би могло да застраши мисията, беше да открият, че е въоръжена. Не разполагаше с документи, даващи й право да носи оръжие в Швеция. Намереха ли нейната „Берета М9“, щяха да се разровят и да установят, че Патриша Уелтън не съществува другаде освен тук и сега. Така че тя се въздържаше да дава газ, докато минаваше покрай все още зелените ски писти и навлизаше в малкото селце, кацнало на склона край езерото.
Поразходи се, влезе да обядва в първото заведение, което й попадна, и поръча панини с диетична кола. Докато се хранеше, изучаваше картата. Оставаха около петдесет километра по Е14, докато кривне от пътя и изостави колата, после не повече от двайсет километра тичане. Погледна часовника. Пресметна — три часа, докато стигне на място, и още час да почисти, два да се върне до автомобила, да докладва… Щеше да бъде в Тронхайм навреме да хване самолета за Осло и в петък да си е у дома.
Разходи се още един път из Оре, след което седна в колата и продължи в западна посока. Макар професията й да я беше отвеждала на какви ли не места, никога не беше зървала такъв пейзаж. Полегатите вълнисти планини, ясно забележимата граница на дърветата, блясъкът на слънцето върху водната повърхност в долината под нея. Тук би си живяла чудесно. Уединението. Тишината. Чистият въздух. Би могла да си наеме някоя усамотена къщичка и да ходи на дълги разходки. Да лови риба. Да се радва на светлината през лятото, а в есенните вечери да чете край камината.
Може би някой друг път.
Навярно никога.
Слезе от Е14, когато видя табела, сочеща, че Рундхьоген е наляво. Малко след това остави колата, взе си раницата, извади планинската карта и се затича.
122 минути по-късно спря. Леко задъхана, но не и уморена. Не тичаше с всички сили, поне не на дълги разстояния. Седна на планинския склон и пи вода, докато дишането й бързо се успокои. След това извади бинокъла и го насочи към дървената къщурка на около триста метра от нея. Намираше се точно където трябва. Изглеждаше досущ като на снимката, която получи от информатора.