При следващия въпрос. Каза, че я е изхвърлила.
Същевременно изпита радост. Острата реакция на Себастиан потвърждаваше, че е напипала нещо. Той сякаш се страхуваше от Литнер. Тя истински щеше да му помогне, ако сама проучи Валдемар и постепенно затегне примката. Само че сега явно дойде краят на шпионирането.
— Защо да не ви бъда клиент? — попита Елинор и се размърда на стола, готова да бяга, ако Валдемар прибегне до насилие.
— Не мисля, че мога да ви помогна. Това е четвъртата ни среща, а още дори не сте регистрирали фирмата.
— Възникнаха някои…
— Знаете ли какво мисля, че можем да направим? Отваряте фирмата и когато потръгне и всички документи са изрядни, се връщате тук и тогава ще видим какво можем да свършим.
За голямо свое учудване той видя как Елинор кимва и се изправя.
— Да, може би така е най-добре.
Валдемар се стъписа. Беше очаквал поне известна съпротива. В крайна сметка тя беше прекарала над шест часа в офиса му. Беше си платила срещите. Не беше получила нищо в замяна. Той не очакваше да се даде без бой. Не знаеше защо точно, просто му се струваше, че е от този тип.
А сега я гледаше как си взима палтото от облегалката на стола и отива към вратата.
— Благодаря за всичко. Много ми помогнахте — каза тя и отвори вратата.
— Благодаря, радвам се, че сте доволна.
Елинор му се усмихна, излезе и затвори след себе си. Погледна трезво на положението. Все още беше регистрирана на стария си адрес, той нямаше как да открие каквато и да било връзка със Себастиан, стига да не я проследил. А това изглеждаше малко вероятно. Може би е казал истината, просто е смятал, че не може да й помогне. Нямаше да идва повече. Беше време професионалистите да се заемат. Себастиан никога нямаше да научи, че тя се е погрижила Валдемар Литнер да бъде премахнат. Това щеше да бъде тайният й подарък за него. Доказателството за любовта й.
А после нищо нямаше да може да застраши щастието им.
Шибека крачеше из апартамента. Вълнуваше се, но същевременно беше чакала толкова дълго, че сега, когато това най-после се случи, изпитваше едва ли не страх. Тя седна и още веднъж прочете писмото, което беше поставила внимателно на масата пред себе си. Текстът заемаше едва половин страница. Странно, че нещо толкова важно може да бъде толкова кратко.
Драга Шибека,
Благодарим Ви за писмото. Извинете, че отговорът ни се забави толкова дълго във времето. Ние в редакцията обсъдихме дадената от Вас информация и решихме, че искаме да се свържем с Вас. Най-добре да се видим, съвсем непринудено, за да можем по-добре да осмислим историята Ви и да преценим как бихме могли да процедираме с изчезването на съпруга Ви.
Чакаме Вашия отговор.
Най-отдолу имаше адрес и няколко телефонни номера, вероятно на редакцията. Шибека внимателно прочете писмото още един път. Дали да каже на синовете си? По-добре не. За нея надеждата можеше да угасва и пак да припламва, беше свикнала; през годините се случи неведнъж. Но трябваше да защити децата си. Достатъчно болезнено беше за тях да израснат без баща. Само че не беше сигурна. Дали наистина щеше да се справи самичка? Пак прочете писмото, сякаш за да види дали ще й даде отговори, но то доведе единствено до същите въпроси. Какво значеше „непринудено“? Дали беше просто начин да не поемат отговорност? Как така щяха да „осмислят историята й“? Беше истина, но дали това им стигаше? Наистина ли щеше да се осмели да се срещне сама с този мъж? Роднините и познатите й нямаше да го одобрят. По принцип щяха да са прави, но тя не желаеше никой да я придружава. Щяха да опитат да я спрат. Да говорят вместо нея, да я карат да мълчи. И тогава всичко щеше да отиде на вятъра. Не го искаше. Държеше да чуе собствения си глас. Да стигне докрай. Приятелите й несъмнено знаеха как се е борила и никога не се е предавала, но дали щяха да разберат, че това е Швеция? Че тук жените могат да се срещат с мъже, без да покриват лицето си? Съмняваше се.
Значи никой не биваше да научава. Тя излезе в коридора и застана до черния безжичен телефон. Той стоеше на малка масичка и тя си спомни как двамата с Хамид ходиха да го купят. Телефон. Купен от големия универсален магазин долу в търговския център, който сега се наричаше „Брома Блокс“; вътре имаше толкова много телевизори, че отначало тя не повярва на очите си. Цяла стена с движещи се картинки. Редица след редица стелажи с всичко от слушалки до дивидита. Изобилие. Двамата с Хамид се спогледаха и се усмихнаха на това, че те, които макар сега да разполагаха с много пари, всъщност имат съвсем малко.