Водещото заглавие на първия сайт гласеше:
В статията нямаше кой знае какви подробности. Туристи попаднали на гроб. Няколко трупа, били там отдавна. Александер потърси в други сайтове. Същата информация в друга форма. Нищо повече. Нито дума кои са, колко са и откога са мъртви. Александер се облегна назад. Отпусна рамене, сякаш преди това несъзнателно ги е свил. Въздъхна, опита се да се успокои, да мисли трезво.
Значи са ги открили.
Или?
Да, трябва да са те. Колко масови гроба може да има в Йемтланд?
Наля си чаша кафе. Сега не можеше да се прибере у дома. Пиеше кафето прав до прозореца, загледан в „Дротнинггатан“, след това се върна при компютъра. Сърфира още около час в очакване да излезе нова информация, но засега нямаше нищо. Предположи, че утре ще се разкрият повече подробности. Въпросът беше какво да предприеме сега. Да се обади, да съобщи? Сигурно вече знаеха. Само че ако не се обадеше, можеше да помислят, че не е отдаден. Немарлив. Да се свърже с тях също може да се окаже грешка, но не толкова голяма, колкото да си мълчи.
Така че той стана от стола и се върна до прозореца. Беше заваляло. Малкото минувачи бързаха по тротоара, превити срещу пронизващия вятър. Александер извади мобилния телефон. Набра номера. Вдигнаха на третия сигнал. Музика на заден план. — Да?
Женският глас не каза нищо повече от това. Александер позна песента. Люке Ли. „Възможност“. В бюрото слушаха Люке Ли.
— Александер се обажда. Сьодерлинг — добави той за всеки случай.
Отдавна не бяха разговаряли.
— Да, знам.
При всеки друг разговор Александер би продължил с учтив въпрос как се чувства и добре ли е. Кратките отговори, които получаваше засега обаче, му подсказаха, че тук това няма да се хареса. Мина направо на въпроса.
— Четохте ли вестниците?
— Какво трябва да съм чела?
— Натъкнали са се на масов гроб в йемтландските планини.
— Не, не го знаех.
— Пише го в интернет.
— Аха.
Александер мълчеше, гледаше как дъждовните капки бързо се стичат в подобни на кръвоносни съдове струи по стъклото. Очакваше някаква реакция, въпрос какво точно пише, но така и не го дочака.
— Вероятно можем да приемем, че са те — поясни Александер съвсем излишно. — Колко масови гроба може да има в Йемтланд?
— Аха.
И този път нищо повече от това. Очевидно беше, че жената няма намерение да участва активно в разговора. Дори не звучеше особено заинтригувана, по-скоро беше леко разсеяна. Александер взе да се притеснява, че може би е сгрешил с обаждането.
— Ще се опитам да науча дали полицията знае кои са — продължи той в опит да покаже инициатива.
— И ако знаят?
— Не мисля, че има голям риск. Всичко беше изключително… професионално.
— И какво да правим? — Жената направи кратка пауза. — Или по-точно вие…
— В сегашното положение — нищо.
— Нищо?
— Май е най-добре.
— Защо тогава се обадихте?
— Исках само… Реших, че бихте искали да знаете за откриването на гроба.
— Искам да зная, ако имаме проблем. Имаме ли проблем?
— Не — отвърна Александер.
— Значи не искам да зная.
Отново тишина. Пълна. Дори Люке Ли заглъхна. Разговорът беше приключил. Александер остави телефона. Стана и се загледа с невиждащи очи към улицата.
Дали имаха проблем?
Не, още не, но той беше почти сигурен, че скоро ще имат.
11
Телефонът звънна малко след осем и половина в понеделник. Торкел тъкмо беше взел първата чаша кафе за деня. Размърда мишката, за да събуди компютъра, отпи от топлата напитка и вдигна.
— Торкел Хьоглунд.
Жената се представи като регионален полицейски началник Хедвиг Хедман. Торкел веднага се сети, че е от Йемтланд. Не защото помнеше имената на всички районни началници, а защото Хедвиг Хедман съвсем наскоро беше докладвана на омбудсмана заради изказване по адрес на един от подчинените си. Омбудсманът едва ли щеше да се заеме с въпроса, но Торкел беше запомнил името й.
— С какво мога да ви помогна? — попита той и пак отпи от кафето, докато сядаше на стола.
Няколко минути по-късно затвори.
Открити шест трупа.
Горе в планината.
Очевидно били там от доста време.