— Доколко можете да бъдете сигурни, че сте открили точно Адам? — попита тя.
— Сигурни сме — отвърна Торкел твърдо, макар още да не разполагаха с техническо доказателство. — Не забелязахте ли отсъствието му?
— Беше си взел отпуск от есенната ваканция нататък. Щеше да заминава на околосветско пътешествие със семейството си за цяла година.
— Някой се е погрижил да изглежда сякаш е заминал, но те са загинали в планината още през октомври.
Брита помълча за момент и после каза, че трябва да затваря, но ще се обади пак. След десет минути му звънна и предложи да се видят.
В момента Торкел седеше в кабинета й на последния етаж в полицейското управление от страната на „Полхемсгатан“. Ъглов кабинет. Крунубершпаркен от едната страна, зелените покриви на къщите на „Кунгхолмсгатан“ от другата. Той отказа предложеното кафе, но се наложи да почака асистентката да донесе на Брита, преди да започнат разговора. През това време Брита ясно показа, че не й се занимава с празни приказки — извини се на Торкел, че трябва да прати няколко имейла, и се обърна към компютъра. Торкел се загледа през прозореца към парка. Сутринта беше задухал толкова силен вятър, че шумата се бе разлетяла чак до седмия етаж. Слънцето все още топлеше, поне когато човек се намираше на закрито и зад стъкло, но скоро щеше да се превърне просто в източник на светлина за няколко часа дневно, греещо обещание за топлина в далечното бъдеще.
На вратата се почука и асистентката на Брита влезе и постави зелена чаша капучино на бюрото пред шефката си, усмихна се на Торкел и затвори вратата на излизане. Веднага след това Брита най-сетне остави компютъра и се обърна към него.
— Слушам.
Торкел започна разказа си от разговора с Хедвиг Хедман от Йостершунд и приключи със събитията от последните часове, довели до това, че част от екипа му в момента се намираше в Ринкебю. Пропусна единствено имената на полицаите, влезли незаконно в компютърната мрежа — нещо, което не се съмняваше, че Брита сама ще открие, след като вече знае къде да търси.
— Разговаряли ли сте с Чарлс Седерквист? — гласеше първият й въпрос, след като той замълча.
— Не го открихме.
Брита въздъхна шумно, взе чашата и се обърна към прозореца. Торкел мълчеше, остави я да мисли спокойно. За външни лица вероятно изглеждаше естествено различните отдели в полицията да си помагат; и в повечето случаи бе точно така, само че това тук беше „Сепо“. Нужни бяха страхотни усилия, за да получиш достъп до материалите им, особено пък при импровизирано посещение без натиск от по-горна инстанция. Брита приключи с размислите, обърна се към Торкел и остави чашата.
— Добре.
Тя побутна към него папката, оставена на бюрото й. Торкел се протегна и я взе. Преди да успее да я отвори, Брита сложи ръка върху нея. Торкел вдигна учудено очи и срещна решителния й поглед.
— Но няма да излиза оттук — отсече тя и дръпна ръката си.
Торкел я отвори и се облегна. Очакваше няколко минути вглъбено четене, докато Брита се наслаждава на последните глътки капучино, но като видя съдържанието, разбра, че ще приключи доста по-бързо. Прехвърли краткия текст, затвори папката на коленете си и погледна Брита със зле прикрито недоверие:
— Това ли е всичко?
— Да.
— Та това нищо не е!
Не преувеличаваше. Според доклада Адам Седерквист получил информация, че Хамид и Саид са заподозрени в тероризъм, или поне във връзки с терористи, и затова е малко вероятно да са изчезнали заради заплаха от отказ на убежище — което беше логично, като се има предвид, че Саид вече е имал разрешително за постоянно пребиваване. По-вероятно било да са заминали в чужбина, за да изпълнят или да се обучат за бъдещи атаки. Тоест работа точно като за „Сепо“. Очевидно обаче Адам Седерквист не бил доволен от тази теория и продължил да се рови, посетил и съпругите на двамата мъже и след това — по някаква причина — се убедил, че не са изчезнали по собствено желание; тъкмо обратното. Най-долу на страницата имаше една последна бележка, която всъщност беше единствената евентуална следа за Торкел.