— Ще видя какво мога да направя — продума накрая той и за своя радост чу, че гласът му е твърд.
— Не. Няма да гледаш, а ще го направиш — отсече Чарлс и се върна до бюрото. — Жертвах твърде много, за да позволя да ме заловят само защото ти си мързелив и те е шубе да противоречиш на приятелчетата си. — Той се наведе и взе химикалката от бюрото на Александер. — Имам нов номер — поясни и записа десет цифри върху най-горния лист в купчинката до лявата ръка на Александер. — Имаш време до довечера.
Чарлс се изправи и тръгна към вратата.
— А ти какво ще правиш? — попита Александер, макар част от него да нашепваше, че е за предпочитане да знае възможно най-малко.
— Ще се погрижа за Юсеф и момчето.
— И за Ленарт Стрид ли се погрижи? — изтърси Александер, макар този път изобщо да не се съмняваше, че не желае да знае отговора.
— Ти си гледай твоята работа, аз си гледам моята.
И си отиде. Вратата се затвори с тихо щракване зад него. Александер остана като закован. Издиша. Толкова много мисли се въртяха из главата му. Най-важната: как да се справи с това? Чарлс очевидно беше отчаян и това го правеше непредсказуем и опасен. Александер го познаваше. Щом иска да бяга, значи го нападат от толкова много страни, че става невъзможно да се измъкне; а щом Чарлс смята, че е дошъл краят, какво остава за Александер? Той нямаше да се справи. Или поне не без чужда помощ.
Взе мобилния си телефон и потърси номера. Сигнал свободно. Най-после тя вдигна.
— Обещах да звъня само когато имаме проблем — започна Александер без въведение; предполагаше, че тя знае кой се обажда. — Е, имаме проблем — добави след кратка пауза.
112
Вероника Стрьом приключи разговора и си пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие.
Да, имаха проблем.
В най-неподходящия момент.
Тя се обърна към жената в другия край на светлата конферентна маса. Мъжът до нея тъкмо сваляше фотоапарата си. Беше направил няколко снимки, докато тя говореше по телефона. За миг Вероника се разтревожи, че може да са чули разговора, но после се успокои при мисълта, че отговорите й бяха едносрични и накрая единствено бе обещала да се погрижи.
Жената се казваше Мария Стенсон и беше журналистка. Не помнеше името на мъжа. Той се представи при влизането, но Вероника забрави името му в същата секунда.
— Извинете ме, но наистина се налага да проведа телефонен разговор — усмихна се тя извинително.
— Няма нищо — успокои я жената на стола и също се усмихна.
Вероника забеляза, че фотографът понечва да протестира.
Той искаше да направи снимки в кабинета й и няколко на открито, долу край водата зад сградата на парламента, преди да се е стъмнило.
— Няма да се бавя — изпревари го Вероника, отвори вратата, излезе от малката конферентна зала и отиде в коридора, където се помещаваше по-голямата част от парламентарната група на социалдемократите.
Точно както беше обещала на Александер Сьодерлинг, тя щеше да се погрижи. Набра +1 и след това номер, който знаеше наизуст. След втория сигнал отсреща вдигнаха и се чу мъжки глас — отсечено въпросително „Yes“.
Вероника се представи и накратко обясни за какво се обажда; извиняваше се за безпокойството, но възникнали проблеми.
Мъжът с провлечения южняшки акцент я попита с какво може да помогне.
Вероника заразказва.
113
Мехран никога не беше ходил толкова на юг. Веднъж двамата с Леван бяха ходили във Флемингсберг при приятел. Сега обаче влакът отмина и това селище и продължи нататък към Тулинге. Той щеше да слезе на предпоследната гара, наречена Сьодертеле хамн.
Юсеф щеше да го чака там.
Мехран трябваше да му звънне някъде след Йостертеле. Трудно му беше да стои мирно и непрекъснато отиваше до синьо-бялата схема с всички спирки на влака, за да се поуспокои. Оставаха седем гари. Оставаха шест гари. Отиваше дотам след всяко спиране. Все едно броят на гарите изведнъж можеше да се промени, докато си седеше на седалката. Металът в джоба му беше топъл, макар че би трябвало да бъде студен. Сдоби се с него чрез Леван. Преправен стартов пистолет, който изглеждаше доста смешно с тънката си цев и меден цвят, но познатият на Леван го беше уверил, че върши работа. Каза, че трябвало само да се прицелиш и да стреляш. Шест изстрела. Мехран се беше надявал на нещо по-добро, но Леван, който все разправяше какви типове познава, не можа да намери нищо друго. Не и в толкова кратки срокове, обясни той. Мехран нямаше представа как се преправя такъв пистолет и трябваше да се радва и на толкова.