— Какво е станало, мамо?
— Мехран… Мехран… Той…
Тя млъкна и вместо да говори, го притисна силно към себе си. Скри лицето си в косата му. Не знаеше дали трябва, дали може да му каже нещо повече. Как би могла да обясни онова, което сама едва разбираше? Как би могла да разправи за името, което витаеше като призрак около нея от толкова време, сянката, за която понякога дори се съмняваше, че действително съществува.
Юсеф.
Мехран отиваше на среща с него. Сега щеше да се случи отново, точно както миналия път, когато чу името на Юсеф. Мехран щеше да изчезне също като баща си. Мъжът, който беше само едно име, отново щеше да нарани семейството й. Знаеше го. Тя беше виновна. Тя го беше допуснала, като отказа да забрави. Тя беше събудила чудовището от сън. Беше го нахранила и сега пожертва първородния си син заради него. Стискаше Ейер и се питаше дали някога би могла да го пусне. Не вярваше. Но трябваше да предприеме нещо. Не можеше да се предаде.
Погледна визитната картичка, получена от онзи пълен полицай, дето я гледаше по начин, който никак не й допадна. Беше я оставила на масичката до телефона.
Вярно, полицията не й бе помогнала досега, но нямаше към кого да се обърне. Трябваше да го накара да разбере.
115
— Чарлс Микаел Седерквист, роден през 1966 г. в Хедемура. Живее с Мариане Франсон в Оскаршхамн от 2006. Няма деца. Брат му Адам е с две години по-малък.
Били стоеше в Стаята, където всички, с изключение на Ваня, се бяха събрали отново. Себастиан й звъня няколко пъти, но не получи отговор. Започваше да се тревожи сериозно. Тя изчезна по обяд и оттогава от нея нямаше и следа. Той реши да се отбие в апартамента й вечерта. Сега обаче се мъчеше да се съсредоточи върху мъжа, чието досие Били проектираше на стената. Онзи, който в най-добрия случай бе убил брат си.
— Семейството се преместило в Сьодертеле, когато той бил на тринайсет, бащата започнал работа в „Скания“ — разказваше Били. — Чарлс изкарал военната си служба там, минал и офицерско обучение и продължил със специализирано обучение. Вербували го в „Муст“ през деветдесет и осма, но това е всичко, което знаем.
Той погледна останалите.
— „Муст“ нищо не издават, дори потвърждението, че Чарлс е работил там, дойде неохотно. Ако искаме още информация, ще трябва да минем по официалния път. Формално запитване от един орган към друг.
Той погледна Торкел, който кимна. „Официалният път“ за съжаление означаваше бавния бюрократичен път. Били смени снимката на лаптопа и Йенифер взе думата.
— Началник на „Муст“ през 2003 година е бил Александер Сьодерлинг, генерал-майор — започна тя. — Напуснал е през 2008 и е започнал частен бизнес, изпълнителен директор на „Нунтиус“, пиар агенция на „Дротнинггатан“. Още не сме го потърсили.
— Няма смисъл — въздъхна Торкел. — Щом „Муст“ дори не искат да потвърдят, че Чарлс е бил техен служител, едва ли той ще ни каже нещо повече.
Мобилният на Себастиан звънна. Той го извади с надеждата, че е Ваня. Не беше. Непознат номер. Не обърна внимание на раздразнените погледи на другите, докато се изправяше и отговаряше. Десет секунди по-късно се озова в коридора.
— Свързах се с „Мисия: разследване“ — продължи Йенифер след прекъсването. — Шефът на Ленарт…
Тя бързо погледна в записките си.
— … Стюре Лиледал каза, че доколкото му е известно, Ленарт е оставил историята с Шибека. Нямал представа какво е правел Ленарт при Бровикен, но щял да провери в компютъра му и да се обади, ако открие нещо.
Връщането на Себастиан отново я прекъсна.
— Шибека се обади. Синът й отивал да се срещне с някой си Юсеф.
— Кой е Юсеф? — попита Урсула учудено.
— Не знае — отвърна Себастиан, — но той се въртял около Хамид и Саид. Според нея е свързан по някакъв начин с изчезването им. Без съмнение и момчето мисли същото.
— Къде ще се срещат? — попита Торкел чевръсто, готов да скочи на крака и да хукне.
— Не казал.
— Възможно ли е да е Чарлс? — обади се Йенифер.
Торкел кимна. Възможно, дори вероятно.
— В такъв случай трябва да го намерим бързо. Били?
Били вече седеше зад компютъра.
— Обаждал се е, носи мобилен телефон, ще се опитам да го проследя.
Той вдигна очи към Себастиан:
— Как му е номерът?
— Откъде да знам, по дяволите?