— А би ли могъл да провериш, как мислиш?
Себастиан пак се обади на Шибека, обясни й какво става и подаде слушалката на Били.
— Здравейте, казвам се Били, ще ми трябва номерът на…
Той погледна Себастиан въпросително.
— Мехран — прошепна Себастиан.
— … номерът на Мехран, за да се опитаме да го проследим.
Той получи номера, протегна се към един от двата малки бележника, оставени на масата, и бързо го надраска. Разпита я за оператора („Тре“), каква марка е телефонът („от онези скъпите“), както и на чие име е абонаментът (на Шибека); тя каза, че може би ще намери и фактурата. Били благодари за помощта, върна мобилния на Себастиан и вдигна своя. Свърза се с „Тре“ и им даде трицифрен номер заедно с кодовата дума, която потвърждаваше, че се обажда от полицията. След половин минута се сдоби със серийния номер. Затвори в момента, в който Шибека се обади на Себастиан да каже, че е намерила фактурата. За всеки случай Били сравни серийния номер, благодари и въведе петнайсетте цифри в компютъра.
— Какви са тези цифри? — поинтересува се Йенифер, като заобиколи масата и застана зад него.
— Нарича се IMEI номер. Уникален идентификационен номер на всеки телефон. Стига да е включен, би трябвало…
Той не довърши изречението, а продължи да работи съсредоточено на компютъра.
— Ще подготвя кола — каза Торкел и излезе от стаята.
— Бинго! — извика Били и се облегна на стола с ръце зад главата, очевидно доволен от успеха си.
Себастиан се приведе и видя синя точка, мигаща на екрана на сив фон.
— Е, къде е? — попита той нетърпеливо.
— Чакай де — вдигна ръка Били.
Около синята точка бавно започна да се очертава карта. Накрая се появиха имена и други ориентири. Били пак се наведе и се взря в екрана. Той посочи с пръст дебела черна черта, по която се движеше синята точка.
— Това е жп линията. Той се намира във влак недалеч от Сьодертеле.
— Където Чарлс Седерквист е изкарал военната си служба — промълви Йенифер.
Били затвори рязко капака на лаптопа. Двамата с Йенифер бързо напуснаха стаята.
116
Шибека се обади толкова пъти, че той се принуди да изключи звука на телефона. Сега пък не преставаше да вибрира. Не му обръщаше внимание. Набързо, между две от обажданията й, позвъни на Юсеф, както се бяха разбрали, за да каже, че е отминал гара Йостертеле.
Дрезгавият глас отговори веднага.
Щял да го чака на следващата гара. На паркинга точно пред нея.
Гласът не каза нищо повече.
Нито пък Мехран.
Нямаше и нужда.
Мехран застана пред вратата на влака с една ръка в джоба. Металът вече не беше толкова топъл. Нито собственото му тяло. Изгарящата горещина бе заменена от студена пот, от която почти се разтрепери.
Нормално беше да се страхува. Нямаше нищо лошо.
Лошо щеше да е, ако изобщо не се бе осмелил да действа. Войниците също се страхуват, сега го осъзна. Онова, което наричаха „смелост“, означаваше да продължиш въпреки страха.
Най-сетне влакът намали скоростта. „Сьодертеле хамн“. Той слезе на перона. Видя червената сграда на гарата малко по-напред. Тръгна към нея. Изходът трябваше да е там. Чувстваше се по-добре, докато вървеше, отколкото когато стоеше на едно място. Страхът не го беше напуснал, но движението помагаше да го овладява. Той влезе в немалката тухлена постройка. Видя големите врати, водещи към паркинга. Не знаеше какво ще прави, ако Юсеф наистина го чака отвън. Беше доволен, че поне уговориха срещата на оживено място. Струваше му се по-безопасно, отколкото в нечий апартамент. Някои от другите пътници вървяха зад него и той забави крачка, за да ги пропусне пред себе си. Не бързаше, а и се чувстваше някак по-спокоен, като виждаше хора. Излезе след тях и видя десетина коли на малкия паркинг. Двама от другите пътници се качиха на червен форд, спрял точно пред изхода. Други се насочиха към близката автобусна спирка. Останалите се разпръснаха в различни посоки. Скоро остана само той. Стоеше до вратата на гарата и се озърташе.
Един мъж слезе от лъскаво черно беемве. Той застана до колата и се вторачи в Мехран. Мехран не го познаваше. Приличаше на арабин и беше около петдесетгодишен. Добре сложен, с къса сива коса и набола брада с останал по някой черен косъм. Носеше черно кожено яке, джинси и мокасини. Ако се съди по колата и якето, беше богат. Могъщ. Или Мехран просто си въобразяваше. Накрая мъжът му кимна и Мехран отвърна със същото. Мъжът бавно тръгна към него. Това му хареса — Юсеф идваше при него. Не обратното. Не знаеше обаче какво да прави с ръцете си. Не смееше да докосва пистолета, мъжът сигурно щеше да забележи движението и да разбере, че е въоръжен. Ръцете му увиснаха безжизнено, чувстваше се неловко, но не знаеше къде иначе да ги дене. Не искаше да изглежда притеснен. Не биваше да дава каквото и да било предимство на мъжа, когото мислеше за Юсеф. За съжаление обаче мъжът вървеше към него съвсем нехайно, все едно просто посреща стар приятел на гарата. Не личеше каквото и да било притеснение. Това подразни Мехран. Той искаше Юсеф да се бои от него.