Да изпитва ужас от него.
А не обратното.
— Искал си да говориш с мен — изрече мъжът, когато между тях оставаха само пет метра.
Той беше. Имаше нещо странно в това да чуе гласа на живо. Не по телефона. Не в спомените, а наистина, при това толкова отблизо. Мехран вече съвсем не знаеше какво да прави с ръцете си.
— Имам няколко въпроса за баща ми — изрече той възможно най-ясно.
Поне гласът му не потрепери. Пак беше нещо.
— Хамид, нали? Той ти е бил баща? — попита Юсеф и спря. Мехран кимна сковано.
— Едва го познавах. Беше приятел на приятел.
— Саид не ви е бил приятел. Знам, че сте заели пари на братовчед му. Рафи.
Юсеф сви рамене:
— Трябва да знаеш, че помагам на много хора. Ужасно много. — Юсеф се ухили. — Такъв съм си.
— Баща ми изчезна. Опитвам се да разбера какво е станало.
— Не питаш когото трябва.
Мехран срещна очите на Юсеф. Сториха му се дълбоки като гробове. В тях нямаше никаква надежда, никакво бъдеще. Мехран копнееше пистолетът да беше в ръката му. Но нямаше как да го извади, не и тук. Наоколо се навъртаха прекалено много хора. Отстъпи крачка назад. Не можа да се сдържи.
— Така ли? — попита той, като се мъчеше да говори непоколебимо. — Мисля, че знаете как е изчезнал.
— Не знам защо твърдиш такива неща за мен. — Юсеф направи опит да звучи по-благо. — Станало е някакво недоразумение.
— Не ми се вярва.
— Аз пък съм сигурен. Да идем някъде да се разберем?
— Можем да се разберем и тук.
Юсеф се изсмя:
— Не, или идваш с мен, или си тръгвам.
Той се обърна и закрачи към колата си.
— Няма да имаш друга възможност — подхвърли през рамо. Мехран не знаеше как да постъпи. Плановете му стигаха само до този момент. До срещата с Юсеф. Сега осъзна, че трябва да предприеме нещо. Някак да разтърси този високомерен човек. Да го изненада. Може би да извади пистолета и да го притисне между очите му.
Но не можеше да го направи тук. Не и пред толкова народ. Трябваше да го приклещи някъде насаме, но в никакъв случай не искаше да се качва в колата му. Би било твърде опасно. Юсеф стигна до беемвето и пак се обърна към него:
— Е, идваш ли? — подвикна раздразнено.
Може би щеше да е най-разумно да се откаже, помисли си Мехран. Да приеме, че няма да стигне по-далеч. Не се беше изложил. Не се беше уплашил. Можеше да си тръгне с достойнство. А и нищо още не беше приключило. Поне вече знаеше, че Юсеф съществува. Можеше да планира по-внимателно следващата среща.
Ала не това си бе обещал.
Беше решен да открие истината.
Заради Шибека.
Пъхна ръка в джоба си. Металът пак беше топъл. Пистолетът беше готов, той също. Тръгна към Юсеф. Стисна оръжието.
— Чакай! — извика.
Огледа се. Паркингът беше безлюден. Можеше да го направи. Трябваше да го направи. Само да напъха мъжа в колата, насочил пистолета към лицето му, преди някой да се е появил, можеше и да успее. Металът в ръката му вдъхваше сили.
Мехран забърза крачка, като същевременно се мъчеше да изглежда най-спокоен. Все едно е променил мнението си, но още не е твърдо решен. Не искаше заплахата да е видима. Тя трябваше да се намира в джоба му. Не в тялото.
Юсеф отиде да му отвори дясната врата на автомобила. Мехран стисна пистолета по-здраво и се приготви да го извади. Вътрешно едва не се усмихна. На този щеше да му дойде изневиделица.
Оставаха едва няколко метра, когато ги чу. Две момичета идваха откъм автобусната спирка. И двете бяха двайсетинагодишни и се смееха на висок глас, докато вървяха към гарата. Мехран инстинктивно пусна пистолета и се спря, за да им даде възможност да отминат. Само че щеше да се разкрие, ако остане на място твърде дълго. Юсеф щеше да се запита защо не се качва в колата, докато момичетата са наблизо. Принуди се да продължи напред, към Юсеф, който се обърна към него с усмивка на уста: