Но не бяха само такива.
За втори път дойде тук през август 2003 г. Полкът беше разпуснат вече от шест години. Международният център на шведските въоръжени сили все още развиваше някаква дейност, но повечето от безличните четириъгълни постройки от седемдесетте години бяха празни и пред рухване.
Александер му беше дал заповед да отиде в Алмнес, за да се срещне с американците, които искали да говорят с двамата афганистанци, посочени им от Юсеф. Акция на шведска земя изискваше и шведско присъствие.
Когато пристигна, пред празните складове беше паркирано анонимно волво. Един мъж пушеше до колата; той хвърли цигарата и отиде да посрещне Чарлс, който тъкмо слизаше от своя автомобил. Поздравиха се. Чарлс се представи, мъжът с волвото — не. Чарлс се стъписа колко млад изглежда американецът. Добре сложен — представи си го като колежански състезател по американски футбол. Червенокос. Ирландско потекло може би.
Влязоха в армейския склад. Вътре чакаше другият американец. И той не си каза името. Малко по-възрастен, по-слаб, по-жилав. Продълговато лице с доста голям нос, сресана на път коса и перчем, падащ над едното стъкло на слънчевите очила, които не свали през цялото време.
Двама мъже лежаха по гръб на пода. Ръцете и краката им бяха оковани с вериги, закрепени за пода. Ръцете — изпънати над главата възможно най-силно. Гърчеха се, мъчеха се да се освободят и не спираха да дърдорят, умоляваха да ги пуснат, обясняваха, че това е грешка, пищяха, искаха отговори.
Не получиха такива.
Мъжете бяха само по бельо. Чарлс не виждаше лицата им. Бяха покрити с хавлии. Без да отрони и дума, слабият със слънчевите очила взе кофа вода и започна да я излива върху тежкия плат, покриващ лицето на единия от вързаните мъже. Тялото се разтърси жестоко и мъжът млъкна веднага. Другият явно усети, че нещо се е случило, когато гласът на приятеля му заглъхна, и изкрещя името му.
Хамид!
Мършавият американец продължи да излива вода върху хавлията. Мъжът на име Хамид се извиваше в оковите си, за да се измъкне. Чарлс видя как кожата под метала се разкъса и потече кръв. Водата изтече. Червенокосият приклекна и вдигна кърпата. Хамид се мъчеше да си поеме въздух. Беше изпаднал в хипервентилация. Очите му бяха изпълнени с ужас. Погледът му се спря върху Чарлс; замоли го за помощ. Червенокосият го удари през устата и той млъкна рязко. И после започнаха да го разпитват:
Къде ще се случи?
Какво ще се случи?
Кой друг е замесен?
Завързаният мъж явно не ги разбираше. Само клатеше глава. Опита се да вметне нещо, което звучеше като wrong и please, преди пак да го покрият с хавлията. Мъжът изпищя. Приятелят му се присъедини към писъците.
Този път и другият американец взе кофа и заедно поляха двамата мъже едновременно. Сурови и безмилостни.
Наредиха на Чарлс да напълни другите кофи, докато те поливаха. Подчини се. Подаде им пълните съдове, когато техните се изпразниха. Пак ги напълни.
Клякане. Махане на хавлията.
Къде? Кога? Кой друг?
Не получиха отговор.
В един момент Хамид, в паниката си, направи отчаян опит да се измъкне и Чарлс чу как костите в китката изхрущяха, когато той се изви възможно най-надясно, за да избегне неумолимия водопад, леещ се върху лицето му.
Къде? Кога? Кой друг?
Чарлс нямаше представа от колко време продължаваше това, когато предложиха и на него да пробва. Той се разкрачи над главата на единия от мъжете и наклони кофата. Водата потече бавно, но буйно надолу към хавлията и блокира целия приток на кислород към носа и устата на мъжа.
— Когато мислиш, че няма да издържат повече — каза мъжът със слънчевите очила, — продължаваш още двайсет секунди, а после още десет.
Отново и отново.
Глезените и китките и на двамата кървяха жестоко, а лявата ръка на Хамид беше извита под странен ъгъл. Вече не крещяха. Не приказваха. Не се молеха. Дори не шепнеха. Просто се взираха с очи, които вече бяха мъртви, всеки път, когато махаха хавлията и задаваха въпросите. Дишането им ставаше все по-повърхностно. Скоро вече се чуваше само хриптене.