Къде? Кога? Кой друг?
Отново и отново.
Направиха кратка пауза. Излязоха навън да изпушат по една цигара. Никой не говореше. Върнаха се вътре и продължиха.
Саид умря пръв. Просто престана да диша. Сухо удавяне, констатира червенокосият, след което се опита да го съживи с изкуствено дишане. Безрезултатно. Слабият възседна бездиханния мъж и се зае да му прави сърдечен масаж, докато червенокосият продължаваше с дишането уста в уста. Безрезултатно. Чарлс усети как се изпълва със смут. Това беше ужасно. Наистина ужасно. Нито един от двамата афганистанци не беше шведски гражданин, но единият, мъртвият, имаше разрешително за постоянно пребиваване. Да, грубите методи за разпит бяха неприятни, но можеха да бъдат оправдани. Обществото беше под заплаха. Демокрацията трябваше да бъде защитена. Това време изискваше суровост. Но тази история? Как, по дяволите, щяха да се справят с това?
Американците зарязаха опитите за съживяване. Върнаха се към Хамид. Чарлс предположи, че смятат да го пуснат, да престанат, в очите му съвсем ясно се четеше, че не знае нищо. Но американците го изненадаха. Вдигнаха хавлията и завъртяха главата на Хамид наляво, за да види приятеля си. От гърдите му се изтръгна единствено слаб стон, след това пак го покриха с хавлията и продължиха.
Хамид издържа още половин час.
Червенокосият и мъжът със слънчевите очила напуснаха страната. Хамид и Саид никога нямаше да бъдат открити — така докладва Чарлс на Александер. Оставаше само да затворят разследването за изчезването, започнато от полицията в Солна, и щяха да се справят.
Чарлс знаеше кой е точният човек за тази работа. Или поне така си мислеше.
Но Адам им измени. Не разбра. Отказа да разбере.
Вместо просто да поеме задачата и да я погребе надълбоко, той започна да се рови. Посети семействата, душеше сред клюкарите из Министерството на външните работи. Александер, разбира се, можеше да се погрижи разследването му да приключи, но Адам си оставаше проблем.
Чарлс беше изненадан. Вярно, Адам винаги бе притежавал изострено чувство за добро и зло, точно затова беше станал полицай, но Чарлс очакваше, щом става дума за национална сигурност, да си затвори очите. Заплахата за обществото беше постоянна. Боже, та същата есен убиха външната министърка в един магазин!
Проведоха дълъг разговор. Адам искаше да знаеше нещо повече, искаше да знае всичко. Чарлс му даде отделни късчета от пъзела, но той не се задоволи с толкова. Заяви на Чарлс, че ще стигне до дъното на тази история и ако теорията му се окаже вярна, няма да може да си държи езика зад зъбите. Дори да става дума за брат му. Чарлс го помоли да почака.
Да спре за малко.
Да помисли.
Да си почине една седмица.
Той резервирал планинската къщичка в Йемтланд. Защо Адам не отиде там да размишлява на спокойствие? Ако и след това остане на същото мнение, нека постъпи както сметне за добре. Една седмица. Ще му се отрази добре. А и обича планината.
Адам замина.
Някой се обади на Патриша Уелтън. Чарлс не знаеше кой осъществява тези контакти, Александер или някой от Външно, но в хаоса, настъпил след убийството на Ана Линд, той предположи, че едва ли е изпълняващият длъжността министър на външните работи.
След това Чарлс замина, за да се срещне с Патриша на уреченото място. Да получи доклада й. Когато тя най-сетне се появи с няколко часа закъснение, беше бясна. Никой не я бил предупредил за двете деца и жената. Как, по дяволите, очаквали от нея да си върши работата, след като й дават погрешна информация за мишената?!
Адам. Глупавият, глупавият Адам, който не можеше да се отдели от семейството си. Чарлс веднага разбра. Адам ги беше взел в планината. Лена, Ела и Симон.
Лена учеше в класа на Чарлс в гимназията в Сьодертеле. Бяха близки приятели. Или по-точно тя му беше приятелка; той беше влюбен в нея. Никога не го показваше; страхуваше се да не я изгуби, ако тя усети какви чувства крие към нея. Лена често му идваше на гости. Две години по-голяма от Адам. В тази възраст обикновено момичетата смятат по-малките момчета за деца, незрели и безинтересни. Но Лена не беше като другите. Когато двамата с Чарлс караха последната година в гимназията, тя се събра с Адам. Той беше на 17, тя — на 19. Чарлс трябваше да ги гледа прегърнати на дивана пред телевизора. Нощем ги чуваше през стената на стаята си. Но той търпеше. Беше младежка любов. Никой не очакваше да продължи дълго. Само че стана точно така.