Година след година.
Ожениха се през 1990 г., когато Адам беше на 22; Ела се роди пет години след това, а Симон — две след нея. Щастливото малко семейство. Преместиха се в Стокхолм. Чарлс — в Оскаршхамн. Често се виждаха, беше им приятно да са заедно. Чарлс стана кръстник на Симон и обичаше и него, и сестричката му, но така и не се отърси от чувството, че Адам е отнел нещо негово. Грешна, глупава мисъл, разбира се. Ако Адам знаеше за чувствата му към Лена, би се отдръпнал, Чарлс беше сигурен.
Добрият, мил Адам.
Патриша Уелтън.
Нещата се усложниха, когато той научи, че е убила Лена и децата. Те не биваше да умират. Те трябваше да живеят. Той трябваше да живее. Кой знае какво можеше да се случи в бъдеще? Може би нищо. В никакъв случай не бе пратил Адам в къщата по тази причина. Стори го, защото се налагаше. Заради националната сигурност. Това беше жертва, която бе длъжен да направи, за да защити крехката демокрация.
Но Лена и децата не биваше да умират.
Само че умряха.
Патриша ги уби, затова той уби Патриша.
Чарлс потрепери.
Приближаваше автомобил. Видя как фаровете осветиха фасадата на пустата сграда, когато той зави към него. Колко време беше стоял така, потънал в мисли?
Това място беше виновно.
Трябваше да избере друго. Твърде много спомени. Той погледна часовника и надзърна предпазливо през счупения прозорец на приземния етаж. Юсеф беше дошъл. Време беше за нова сделка.
119
Старата караулка беше изоставена. Прозорците бяха изпочупени и някой много уместно беше надраскал „Въоръжена борба“ на разбитата стена. Изглежда никой не бе стъпвал тук от много години. Юсеф мина внимателно под вдигнатата бариера, която някога служеше като барикада, и бавно продължи нагоре по хълма. Дори асфалтът изглеждаше забравен — целият на дупки и в трева, поникнала в цепнатините. Отвъд билото пред очите му се разкриха казармите. Той зави към тях и паркира възможно най-далеч. Огледа се, но не видя никого. Дори другите постройки, които бяха в отчайващо състояние, трудно можеха да се сравняват с гледката около него. Навсякъде се търкаляха боклуци и счупени стъкла, всички повърхности бяха покрити с графити, а тук-таме имаше изгорели коли. Наистина подходящо място да заровиш старите си грехове. Някога младите мъже бяха тренирали лук, за да защитават Швеция. Сега обаче това беше призрачен град. Той загаси двигателя и се възцари пълна тишина.
От багажника не се чуваше нищо. И по-добре. Щеше да му се отвори работа, ако онзи сополанко рита и писка. Веднъж му се беше случило като млад в Йордания — беше ужасно неприятно да шофира при този шум. И без това го болеше главата. Не стига че момчето го беше намерило след всичките тези години. По-разбираемо щеше да е, ако някой го беше потърсил веднага след станалото. Тогава дори се беше притеснил, но с годините се чувстваше все по-спокоен и накрая почти забрави всичко. Животът продължаваше. Опасенията намаляваха с всеки изминал ден, докато накрая станаха толкова незначителни, че даже не се сещаше за тях.
Но децата не забравят, сега го осъзна. А с порастването вероятно желанието да научиш истината се увеличава. Докато един ден не се появят на вратата ти да задават въпроси. Особено щом разполагат с името ти.
Откъде го беше научило момчето?
Явно някой се беше разприказвал.
2003 беше луда година за него. Всички бяха пощръклели за информация. Американци, англичани, шведи, египтяни. Искаха още и още. Сякаш си въобразяваха, че в малка Швеция гъмжи от потенциални терористи, и това убеждение ги караше да пилеят пари и ресурси за какво ли не. Той някак се озова насред цялото това безумие и с готовност и охота прие новата си роля. Важните клечки започнаха да се вслушват в думите му. Подшушваше им информация, с което си печелеше власт и пари. Усещането беше опияняващо. Той, лично той, да държи човешки животи в ръцете си само като ги посочва с пръст.
С парите обаче идваха и изискванията. Те искаха имена. Непрекъснато. Все повече и повече. Бяха параноични и ненаситни. Защо този ходи там? С кого се среща онзи? Какво прави този имам в Швеция? Кой го е поканил? Дали Юсеф може да опита да се сближи с онази групировка?
Той изпълняваше желанията им и същевременно си пълнеше портфейла.