— Разбира се, че ще ти помогна — каза той и зареди пистолета.
Чарлс тръгна към полето, през което бе побягнало момчето.
Юсеф въздъхна с благодарност. Точно докато минаваше покрай него, Чарлс се завъртя.
— Само имай предвид, че това е за последен път.
Той насочи пистолета към главата на Мохамед ал Баасим и натисна спусъка. Два пъти.
Трупът още не беше паднал на земята, когато Чарлс се обърна и продължи след Мехран.
Едва ли бе стигнал далеч.
120
Озоваха се в задръстване точно преди Сьодертелебрун. Заради ремонтни работи движението бе пренасочено само в една лента и се наложи Йенифер да кара на зигзаг между колите няколко минути, докато се измъкне. Но не това беше най-лошото. Били беше изгубил сигнала от мобилния телефон. Торкел ставаше все по-напрегнат.
— Къде го видя последно? — попита раздразнено.
— На Е20, но или някой е изключил телефона, или са навлезли в област с лошо покритие. Не знам.
— Мамка му! — изруга Торкел.
Вината не беше на Били, знаеше го. Но беше истинска катастрофа да стигнат толкова близо и изведнъж да изгубят сигнала.
След забавянето Йенифер отново набра скорост. Тя го погледна колебливо:
— Накъде да карам?
— Продължавай към Е20. Все пак там го видяхме последно.
Торкел пак се обърна към Били:
— Покажи ми на картата точно къде изчезна.
Били завъртя екрана към него и посочи. Торкел хвърли бърз поглед на картата.
— Ако телефонът е изключен и те са продължили по Е20, край. Да се надяваме, че са отбили някъде.
Били разбра идеята.
— Добре, но не можем просто да гадаем къде са завили.
— Алмнес се намира тук някъде — намеси се Йенифер, без да отклонява вниманието си от пътя. — Където Чарлс е изкарал военната си служба — поясни тя.
Торкел кимна и пак погледна картата. Гори, езера и няколко селища. Алмнес. Само на няколко километра от точката, която посочи Били.
— Възможно е — каза Били разпалено. — Не разполагаме с нищо по-добро.
— Повикай хеликоптера — нареди Торкел. — Районът е голям. Трябва ни помощ от въздуха.
— Веднага — извади мобилния си Били.
Погледът му все така не се отклоняваше от екрана. Синята точка, която показваше местоположението на телефона, не се бе появила. Сега им оставаше единствено надеждата — надеждата догадката им да е правилна и да пристигнат навреме.
121
Мехран чу двата изстрела и се хвърли в калната канавка. В първия момент помисли, че са насочени към него, но когато предпазливо надигна глава, за да се огледа, видя през храсталаците и тревата друг мъж да идва насам с решителна стъпка в падащия мрак. Носеше тъмни дрехи, русата му коса беше късо подстригана, тялото му изглеждаше в добра форма. Швед, предположи Мехран. Никога не го беше виждал. Мъжът като че ли държеше нещо в ръка. Сигурно пистолет. Разбра, че няма как да е друго, след като в следващия миг зърна до черния автомобил неподвижното сгърчено тяло на Юсеф.
Мехран се сви в канавката в паника. Затрепери от студ, когато тинята и мръсотията бързо проникнаха през дрехите му, но не го беше грижа. Имаше си по-сериозни проблеми. Трябваше да се измъкне оттук. Бързо. Недалеч забеляза групичка широколистни дървета, а на петдесетина метра отвъд тях започваше гората. Трябваше някак да се добере дотам. Да се махне от откритото пространство, където се намираше в момента, и да навлезе в гората; там можеше да намери скривалище. Това беше единствената му надежда. Дори не смееше да погледне дали мъжът е приближил, а направо запълзя към дърветата. Надяваше се да ги стигне, без да се налага да се показва от канавката. Водата беше мръсна и миришеше лошо, а тази част от земята, която не беше мокра, бе обрасла с висока, груба, остра трева, която още повече затрудняваше придвижването му. Не успяваше да се изтласка напред и краката му се хлъзгаха в калта. С всеки сантиметър се уморяваше все повече. Изведнъж се сети, че всъщност и не бива да се движи твърдо бързо, за да не разклати високата трева. Беше в капан. По всяка вероятност мъжът щеше да стигне до канавката, преди той да е приближил дърветата. Щеше да лежи в гадостите и мръсотията и мъжът щеше да го види. Ако искаше да се спаси, трябваше да поеме по-голям риск. Трябваше да се изправи и да тича. Докато го държат краката. Надяваше се в полумрака мъжът да не го забележи веднага. Надигна се леко и се приготви да изскочи от канавката. В този момент чу мъжа да вика. Оказа се много по-близо, отколкото Мехран бе предполагал. А по-лошото беше, че мъжът знаеше кой е.