— Мехран, покажи се! — изкрещя той толкова силно, че гласът му отекна над полето. — Аз съм от полицията!
Мехран пак се сви в канавката. Помъчи се да изглежда малък, незабележим.
— Ела, Мехран. Искам да ти помогна! — продължи мъжът.
Мислите на Мехран бяха объркани. Нищо не разбираше. Откъде го познаваше мъжът? За него ли бе говорила Шибека, като му каза за полицията? Че идва да му помогне? Но как биха могли да го открият тук? В някакво си поле; той самият не знаеше къде се намира.
Нямаше логика.
Невъзможно беше.
И освен това, защо му е на полицай да застрелва Юсеф, при това с два куршума?
Пак запълзя. Опита се да използва краката си повече, за да набере скорост. Беше ужасно трудно. Потъваше в калта, нямаше опора. Цялото му тяло се извиваше и главата му туптеше все по-силно. Мъжът продължи да го вика. Приближаваше все повече. Мехран се помъчи да не обръща внимание на гласа, да го изтласка от съзнанието си. Да го използва единствено, за да преценява разстоянието до мъжа. За да знае къде се намира. Нищо друго. Продължи напред, но му ставаше все по-тежко. Не беше дошъл съвсем на себе си след ударите на Юсеф и му се виеше свят, повдигаше му се, чувстваше се безсилен. Но не се предаваше. Трябваше да намери сили. Адреналин. Каквото е нужно, за да оцелее.
Изведнъж чу, че виковете на мъжа заглъхнаха, изчезнаха. Това му вля енергия. Продължи. Лазеше, пълзеше, издърпваше се с пръсти и нокти, краката му се подгъваха, цялото му тяло крещеше от болка. Но продължаваше, метър подир метър. От известно време не чуваше мъжа. Надяваше се още да не го е настигнал. Но вече нямаше сили дори да се ослушва.
Най-сетне зърна първата горичка. Това, което доскоро му се струваше на края на света, сега се издигаше точно пред него. Само още малко.
Той се реши. Щеше да пробяга последните метри. Да навлезе под дърветата и после по-нататък към безопасността, която си представяше, че голямата гора ще му предложи. Щеше да тича, да тича и никога да не спира. Щеше да се махне от смрадливата канавка, от острата трева, която разкъсваше тялото му. Само още малко, повтаряше си. Още малко, съвсем малко.
Ще се справиш, Мехран. Ще успееш.
Изскочи от канавката. Краката още го държаха. Това почти го изненада. Само че главата му се въртеше и той загуби равновесие едва след няколко метра. Падна, но се изправи. Продължи. Пое контрола над собственото си тяло. Поне вече не му се налагаше да използва схванатите си ръце и когато увеличи скоростта, му се стори, че в краката му има повече сила, отколкото мислеше в началото. Чу как мъжът му вика да спре, явно го беше забелязал. Мехран не се обърна. Просто продължи да тича, точно както си беше обещал. Мина през дърветата, излезе на полето отвъд тях, гората приближаваше все повече. Оставаха около трийсет метра.
Все още не се чуваха изстрели.
Може би щеше да се измъкне.
Може би щеше да се измъкне.
Не видя дупката, докато не стана твърде късно. Нещо като окоп. Някакво военно съоръжение, може би траншея или вал. Опита се да го прескочи, но загуби равновесие преди другата страна и пропадна. Приземи се на един крак и изкрещя от болка, когато той се огъна и изхрущя ужасно. Стовари се безпомощно на дъното. Помъчи се да не шава повече. Не искаше да издава и звук, но беше невъзможно. Заплака против волята си. Закрещя, без да го иска.
Чарлс видя как момчето рухна в окопа. Той самият беше тренирал там често и знаеше колко е трудно, когато тичаш. В тъмното беше почти невъзможно да го видиш. Е, нали това беше идеята на окопите. Врагът да не ги види. Веднъж, когато беше командир на взвод, един от войниците му допусна същата грешка. Сякаш се е случило в някакъв друг живот, помисли си. Когато най-лошото, което можеше да те сполети, бе някой да пострада на учение.
Той забърза крачка. Чу виковете на момчето. Изглежда се бе наранило и вероятно щеше да си остане там, докато Чарлс стигне. Но не можеше да бъде сигурен. Това момче явно бе замесено от яко тесто. Не по-малко яко от това на баща му.
Сякаш вече лежеше в гроба. Обраслите с мъх груби циментови стени на окопа образуваха правоъгълник, а високо горе се виждаше черното небе, в което започваха да се показват отделни звезди, след като слънцето окончателно се скри. Мехран почти можеше да усети как сянката на мъжа пада върху него, когато онзи безшумно застана на ръба на окопа. Беше само силует, по-тъмно очертание в мрака; стоеше горе и го гледаше. Държеше пистолет. Мехран видя как бавно го насочва.