Поне щеше да научи истината. Може би не всички подробности, но най-същественото. Смъртта на баща му бе свързана с неща, които изобщо не разбираше. Но всичко беше навързано. Всичко необяснимо се беше оказало съвсем логично, просто не разполагаха с последните парченца от пъзела. Сега поне се беше сдобил с най-важните от тях. Баща му беше мъртъв, убит по някаква причина. Не беше изоставил семейството си по своя воля. Не беше престанал да ги обича, не беше избягал.
Мехран изпитваше едва ли не покой. Странно нещо е смъртта, помисли си. Очакваш да се страхуваш от нея. Но тя всъщност носи знание, носи истина.
Осъзна, че най-тежко ще бъде за майка му. Тя щеше да се обвинява за всичко. На него му беше най-лесно. Още една истина, която научи: най-трудно е за онези, които остават живи. Сега вече го разбираше.
Щеше да последва баща си по-рано, отколкото се беше надявал. Скоро щяха да се видят, той и Хамид. Едновременно го желаеше и не го желаеше. Но изборът вече не беше в неговите ръце.
Само че нямаше намерение да умира разплакан. Не искаше да прави това удоволствие на мъжа, но колкото и да се мъчеше, не успяваше да спре сълзите. Подсмърчаше. Страхът го надвиваше. Но той не се срамуваше. Смелостта означава да продължиш напред, въпреки че се страхуваш.
— Какво е станало с баща ми? — извика той в мрака.
Мъжът не отговори.
Не искаше.
Не можеше.
Чарлс видя момчето, проснато на дъното на окопа сред камъни и клечки. Изглежда си беше счупило крака, но въпреки това не се предаваше. Още не. Момчето плачеше, но независимо от това се взираше ненавистно в него. Сила. Това винаги го впечатляваше. Момчето беше толкова младо. Почти дете. И въпреки това показваше такава непримиримост.
Той насочи пистолета към него. Но изведнъж се поколеба.
Нима наистина трябва да убие едно дете? Действително ли беше стигнал дотам?
Това момче е било на шест години, когато баща му е изчезнал. Симон също беше на толкова.
Дали Патриша Уелтън се е поколебала, преди да го застреля? Едва ли. Професионалистите никога не се колебаят.
Той също беше професионалист, но все пак се колебаеше.
Не беше прост убиец. Само се мъчеше да затвори вратите. Да скрие тайните. Момчето отново попита за баща си. Заслужаваше да знае истината.
— Мъртъв е, за съжаление. Но ти вече го знаеш.
Момчето кимна. Вторачи се още по-враждебно в него.
Спокойно можеше и Симон да лежи там, в краката му, помисли си той. Днес щеше да е горе-долу на същата възраст. Петнайсет години. Почти шестнайсет. Симон имаше рожден ден през ноември. 18 ноември. Запита се кога ли е рожденият ден на това момче.
Изведнъж му хрумна, че може би не е случайност, че са на една възраст. Може би точно затова му се случваше всичко това.
За да види последиците от действията си.
За да осъзнае, че в крайна сметка не може да затвори всички врати.
Че цената е твърде висока.
Изведнъж чу бръмчене на хеликоптер. Приближаваше бързо. Разпозна звука — „Еурокоптер ЕС 135“, полицейски хеликоптер. Щеше да стигне до тях до две минути.
Това наистина бе краят. Щяха да го хванат. Тогава какво значение щеше да има дали момчето е живо или мъртво? За него имаше значение. Да убиеш дете, когато всичко е загубено.
Тогава вече не си защитник.
Тогава вече не си войник.
Тогава си чудовище.
Той свали пистолета, прескочи окопа и се затича към гората. През нея щеше да стигне до колата в широк кръг, в най-добрия случай извън полезрението на полицията. Имаше надежда. Но ако го заловят, ако говорят за него след това, ще разправят колко е зъл. Колко е ужасен. Ще го наричат психопат. Не го беше грижа. Беше извършил всичко това заради възгледите си. Това беше война, а войната иска жертви. Всички искаха да живеят в свободно, уредено общество, но никой не беше готов да плати цената за това.
Щяха ли да си спомнят, че се е смилил над момчето? Щяха ли да видят добрината му в този акт? Вероятно не.
Но все едно.
Поне той щеше да знае истината.
Че не е чудовище.
122
Торкел, Били и Йенифер скочиха от колата и извадиха оръжията. За първи път, в случая на Йенифер. Тя насочи своето към земята, стисна го с две ръце. Между постройките, в далечния ъгъл на големия учебен плац, видяха полицаите от специалния отряд да оглеждат трупа на мъж, който, ако се съди по външния вид, не би могъл да бъде Чарлс Седерквист. От него нямаше и следа. Нито пък от момчето. Заеха се да претърсват района около най-близките сгради, но бързо им стана ясно, че трябва да повикат подкрепление. Хеликоптерът непрекъснато обикаляше в кръг над тях и осветяваше земята с огромните си прожектори.