Спаси живота на Ваня.
Същевременно обаче присъствието му създаваше конфликти, които бяха вредни за групата. Едно разследване на убийство винаги е тежко, а намесеше ли се Себастиан, неизбежно ставаше още по-напрегнато. Със своята арогантност, егоизъм и пълна незаинтересуваност от чувствата на околните той се превръщаше в постоянен дразнител. Беше като черна дупка, заплашваща да изсмуче енергията на всички присъстващи и да разкъса групата отвътре.
Вечно в сърцето на конфликта.
Имаше много „за“ и „против“.
Дали да покани Себастиан отново?
Решения, решения…
Ако Ваня не го бе приела, дори не би го обмислял. Но при последния си разговор с Торкел тя звучеше едва ли не ентусиазирана от възможността да работи отново със Себастиан. Били го харесваше. Торкел също, дълбоко в душата си, макар да побесняваше от това как старият му приятел е способен да усложнява до безкрай всяка ситуация, в която попадне. Урсула умееше да се концентрира върху същественото и да не се оставя да я провокират. Повече се дразнеше, ако я поставят пред свършен факт, ако не се чувства като участник във вземането на решения. Стига да й обясни мотивите си, Урсула нямаше да се възпротиви срещу решението му.
Шест заровени трупа не предполагаше веднага да потърсиш уменията на Себастиан Бергман.
Но шест заровени трупа означаваше сериен или масов убиец, а никой в Швеция не знаеше за този род хора повече от Себастиан.
Решения, решения…
Торкел умееше да ги взема.
Първо Сигтуна. После на долния етаж при Урсула, за да й напомни за задълженията към екипа. След това Ваня, Били и накрая Себастиан.
Така трябваше.
Той се протегна към телефона.
12
— Трябва да се изнесеш.
Себастиан остави ножа и вилицата и се обърна към Елинор, която нареждаше чашите в миялната. Беше отлагал този момент твърде дълго. Тя не беше на работа през уикенда, а той в никакъв случай не можеше да изтърпи четиридесет и осем часа разпалени разисквания, упреци, сълзи и ярост, които щяха да го подтикнат да я изрита навън в буквалния смисъл на думата. След малко тя трябваше да тръгне за работа, а той знаеше, че е от изпълнителните. Нямаше никаква опасност да остане вкъщи или да закъснее. Стига изобщо да схване какво й казва. Не беше съвсем сигурно.
— Много си забавен — отвърна тя, без дори да го поглежда, с което потвърди най-големите му страхове.
— Говоря сериозно. Трябва да се изнесеш, иначе ще те изхвърля.
Елинор затвори миялната, изправи се и го изгледа с весела усмивка.
— Но миличък, как ще се справиш без мен?
— Ще се справя отлично — отряза я Себастиан, едва сдържайки раздразнението в гласа си.
Как само мразеше, когато му говореше като на дете.
— Много си забавен — отбеляза тя отново, отиде при него и го погали по бузата. — Трябва да се обръснеш, боцкаш — усмихна се, наведе се и го целуна по устата. — До довечера.
Тя излезе от кухнята и Себастиан я чу как влиза в банята. По вече до болка познатите шумове разбра, че си мие зъбите. Въздъхна тежко. Получи се като всичко останало. Какво ли си беше въобразявал? Всеки разговор с Елинор, който не се въртеше около баналностите от ежедневието, стигаше до задънена улица. Тя никога не го слушаше. Не разбираше какво й говори. Тълкуваше всичко в своя полза. Ако нямаше как да обърне думите му в нещо положително за себе си, чисто и просто отказваше да ги схване. Както сега.
„Трябва да се изнесеш.“
Нямаше място за интерпретация. Беше съвсем недвусмислено. Това беше реалността.
Само че в света на Елинор реалността не беше нещо точно и фиксирано. Тя можеше да я оформя както й хрумне. Той й го беше позволявал твърде често. Стига толкова. Този път щеше да я накара да го чуе. Реши да даде свобода на натрупаното раздразнение и недоволство, стана от масата и се насочи към банята. Отвори вратата — тя никога не се заключваше — и застана на прага. Елинор срещна очите му в огледалото.
— Искаш ли да знаеш къде бях в четвъртък вечерта?
Елинор продължи да си мие зъбите, но изражението й беше категорично.
Не, не искаше да знае.
— Искаш ли да знаеш защо не се прибрах?
Елинор плю в мивката, остави четката за зъби в пластмасовата чаша на поличката и се избърса в една от карираните хавлии, които беше донесла от работа.
— Сигурно си имал причини — отвърна тя и си проправи път покрай Себастиан към коридора.