— Мамо? — продума той.
— Да.
— Те знаят повече. Сигурен съм.
— Сега не мисли за това. Страхувах се, че никога повече няма да те видя.
Тя се наведе към него. Искаше да го прегърне силно и никога повече да не го пуска, но знаеше, че насиненото тяло ще го заболи. Затова само стисна ръката му. Мехран я погледна тъжно.
— Извинявай, че не ти казах, мамо. Какво смятах да правя.
— Няма за какво да ми се извиняваш — прошепна тя. — Ако някой трябва да моли за прошка, това съм аз.
— За какво?
— Задето те забърках в това.
— Няма за какво да ми се извиняваш. Никога.
Шибека видя как красивите очи се напълниха със сълзи.
— Той е мъртъв, мамо. Убили са го.
— Зная. Всъщност винаги съм го знаела.
— Но не знаем как. Нито защо.
— Ще говорим по-късно. Дали наистина е толкова важно как и защо.
Те замълчаха. Мехран я погледна. Хрумна му една мисъл. Проста. Очевидна. Но не си спомняше някога да я е изричал на глас. Вероятно бе усещал, че няма нужда, че тя знае.
— Обичам те, мамо — рече той.
Тя не можеше да се сдържа повече. Изправи се и го прегърна силно. Той се зарадва на прегръдката й, въпреки че го заболя.
— Не можеш ли да ми разправиш за него? — прошепна кротко, когато майка му седна срещу него.
— За Хамид ли?
— Много неща не знам. Преди не исках и да ги зная. Винаги съм мислел, че ще боли твърде силно.
— Знам, Мехран.
Той я погледна, преди да продължи:
— Но не е така. Днес вече разбирам. Обратното е. Той живее чрез спомените ни. Дава ни сила. На нас, които още сме тук.
Шибека го погледна. Спомените.
Бяха толкова много.
Толкова много.
Най-сетне имаше с кого да ги сподели.
126
Сутринта на Александер Сьодерлинг беше хубава. Позволи си да спи до късно и закусва със семейството си. След като тръгнаха на училище и на работа, той взе айпада и прочете новините. Никаква връзка между събитията в Алмнес и труповете в планината, нито пък с двамата изчезнали афганистанци. Нито между Чарлс и автомобилната катастрофа, която сложи край на живота на Ленарт Стрид. Момчето оцеля, размина се само с няколко счупвания, но Александер предположи, че някой е проявил достатъчно ум да му каже, че в някои случаи е най-добре да си държиш езика зад зъбите. Изглежда щеше да им се размине. Отново. Вероника Стрьом изпълни обещанието си да се погрижи за всичко.
В девет и петнайсет Александер излезе от къщата и се насочи към колата. Обикновено тръгваше толкова рано, че изпреварваше задръстванията. Сега обаче сигурно щеше да му отнеме цял час да стигне до службата. Днес можеше да си го позволи. Той отключи аудито, докато вървеше през градината. Хвърли бърз поглед през широката тревна площ. Покрита с шума. Проклетите съседи, с тези високи заплати за едни листа не можеха да се погрижат. Не стигаше, че през лятото им крадяха слънцето. Деветдесет процента от листата им падаха в неговия двор. Неведнъж се беше забавлявал с мисълта някоя нощ да се промъкне и да забие няколко медни пирона в стволовете. Само че колко време щеше да мине, докато шибаните дървета се тътнат? Сигурно години. Ако изобщо се получи. Може би беше само мит. Моторната резачка би свършила повече работа. Идеята беше примамлива. Какво щеше да последва? Глоби и обезщетения? Писания в пресата. Дали си струваше? Поне щеше да се отърве от проклетите дървета.
Той отвори вратата на автомобила, метна куфарчето вътре и седна. Усети пробождане в кръста. Като ужилване от пчела или… Опипа с ръка зад гърба си. Пак се убоде. Пирон. Откъде, по дяволите, се беше взел пирон на облегалката? Как се беше озовал там? Тъкмо понечваше да отвори вратата, за да слезе и да види дали може да го махне, когато осъзна, че нещо не е наред.
Сърцето му препускаше.
Не биеше по-бързо, не увеличаваше ритъма. Препускаше. Той се облегна тежко назад и се опита да успокои дишането си. Трябваше да дойде на себе си. Дълбоко дишане. Но не се получаваше. Тялото му се движеше на автопилот. Пулсът бумтеше в ушите му. Гърдите го заболяха. Разбра, че ще получи сърдечен удар. Невъзможно беше сърцето да издържи дълго на това натоварване, на което беше подложено. Натисна клаксона, за да привлече вниманието. Не се получи. Заудря с юмруци по волана. Нито звук. Спазмите в гърдите ставаха все по-страшни. Дишането — все по-повърхностно. Кръвоносните съдове на гърлото му туптяха. Нуждаеше се от помощ, веднага. Но от кого? По това време улиците в квартала бяха почти пусти.