— Мислех, че не искаш.
— И аз мислех, че не искам.
Внимателно, за да не преобърне таблата, тя се протегна към него и го прегърна. Дълго. Той също я обгърна с ръце. Точно тук искаше да бъде. Тя не познаваше другия Били, на когото му харесваше да убива. Единствено Йенифер го познаваше. Можеше ли да заживее с Мю, без да й го каже? Какво щеше да последва?
Йенифер не беше показала никаква емоция, но все пак тя бе полицайка, пък и нямаше намерение да живее с него.
— … през май.
Били чак сега усети, че Мю му говори нещо в ухото. Той прекъсна прегръдката.
— Извинявай, какво за май?
— Можем да се оженим през май.
Били загуби ума и дума, вкамени се, дори не успя да се усмихне. За разлика от Мю.
— Само се шегувам! Пошегувах се, скъпи.
Тя го хвана за бузите с две ръце и го целуна по устата. Телефонът му звънна. Той се измъкна бързо от леглото и отиде да вдигне. Беше Ваня.
128
Тя се зарадва да го види.
Притеснявал се е за нея, веднага го забеляза по изражението му, когато дотича в залата, в която лежеше тя. Макар да беше облечена и да седеше в леглото, все пак това беше болница, я тя беше приета. Успокои го, че е тук само за тестване за съвместимост преди бъбречна трансплантация. Тя беше донорът, така че той нямало за какво да се притеснява.
Били придърпа един стол до леглото й и заразказва за всичко станало, откакто тя ги остави. Че заживял с Мю, но основно за случая с планинския гроб.
— Не си имал избор — обади се Ваня, когато стигна до смъртта на Чарлс Седерквист.
— Знам — излъга той.
Тя го хвана за ръка. Забеляза, че жестът го изненада. Себастиан беше казал, че Ваня няма как да поправи случилото се между тях, че топката е в полето на Били, но тя беше длъжна да опита. Освен това в последно време доверието й към Себастиан беше стигнало възможния минимум.
— Не биваше да казвам, че съм по-добра от теб.
— Действително си по-добра — сви рамене Били.
— Наистина се нуждая от приятел, а ти си най-добрият, когото съм имала някога — каза тя толкова искрено, че Били поруменя леко.
— Бъди спокойна, приятели сме, всичко е забравено.
Ваня му се усмихна с такава топлота и облекчение, че той трябваше да положи усилия да не отклони поглед. Телефонът й завибрира върху малката масичка до леглото. Били го вдигна бързо и с благодарност и погледна дисплея.
— Себастиан — подаде й го.
— Нека звъни — изсумтя Ваня и той върна телефона на място леко учуден.
След малко престана да звъни.
Себастиан.
Ваня съзнаваше, че трябва да го сподели с някого. Докато го таеше в себе си, заплашваше да я погълне. Трябваше да разкаже на някой приятел.
— Мисля, че Себастиан…
Тя се поколеба. Сама чу колко безумно щеше да прозвучи, когато го изрече на глас. Били щеше да помисли, че е полудяла. Щеше да се превърне от самомнителна колежка в луда колежка. Каквото и да разправяше, тя държеше на мнението на приятелите си.
— Станалото с татко и това, че не ме приеха във ФБР… — започна тя, като говореше бавно и обмисляше всяка дума.
— Е?
— Мисля, че Себастиан има пръст и в двете.
Били я погледна с изражение, което й подсказа, че е прозвучало точно толкова откачено, колкото се боеше.
— Че защо му е? — попита той с пълно право.
— Не знам. Мислих много, но не ми хрумва друго, освен че му хлопа дъската. По някаква странна причина иска да ми съсипе живота.
Били кимна само за да скрие объркването си. Казаното от Ваня трудно се връзваше със собствените му размисли за нея и Себастиан. Защо Себастиан ще иска да я нарани, ако й е баща?
— Звучи леко… смахнато.
— Точно затова му се разминава — отвърна тя спокойно и възможно най-решително. — Толкова е смахнато, че никой не би го повярвал. Според мен е психопат.
Какво да й каже? Вратата на залата се отвори и за облекчение на Били вниманието на Ваня се насочи към влезлия лекар.
— Можете да се прибирате вкъщи — каза Омид.
— Добре, кога да дойда пак?
— Няма смисъл да се връщате. Не можем да ви използваме за донор. Бъбрекът ви е несъвместим.
Ваня наистина нищо не разбираше, все едно лекарят изведнъж беше заговорил на чужд език.
— Не може да бъде. Аз съм му дъщеря.
— Съжалявам. — Омид разпери ръце примирено. — Понякога се случва. Много съжалявам.