— Коя е кръвната й група? — чу тя въпроса на Били.
— Много неща трябва да съвпадат, не само кръвната група — отвърна лекарят. — В случая преценихме, че рискът от отхвърляне е твърде голям.
— Нулева — отговори Ваня на въпроса му.
— А на баща ти? — обърна се Били към нея.
— Не знам.
Тя обърна гръб на Били и се завъртя към Омид от другата страна на леглото.
Погледът на Омид се плъзна настрани и той се почеса по брадичката. Полицаят в нея се пробуди. Доктор Шахаб криеше нещо.
— Коя е кръвната му група? — настоя тя.
— Не мога да ви кажа — смотолеви той. — Това е поверително.
— Той ми е баща. Ще разбера по един или друг начин за минути, така че няма смисъл да криете.
Омид се поколеба. Не биваше да предоставя подобна информация на никого, роднина или не. Същевременно не се съмняваше, че Ваня ще се докопа до нея така или иначе. И то за броени минути.
— АБ — каза тихо.
Ваня разбра веднага какво означава това.
Дори и да не помнеше подробностите от училище, си ги преговаряше редовно през годините чрез Урсула и анализите й от местопрестъпленията.
Родител с кръвна група АБ не може да има дете с нулева.
Не можеше да възприеме чутото. Беше прекалено. Това вече беше прекалено. Били се наведе и я прегърна. Тя се вкопчи в него. Боеше се, че иначе ще рухне.
Били не казваше нищо, но размишляваше.
Питаше се каква ли е кръвната група на Себастиан Бергман.
Беше почти сигурен, че няма да е АБ.
129
Елинор свали табелката с името си от пуловера и я прибра в едно от металните шкафчета, наредени покрай стената в стаята за персонала в магазин „Оленс“. Взе якето и чантата си и затвори вратата на шкафчето. Чантата беше по-тежка от обикновено; а може би просто си въобразяваше, че усеща допълнителната тежест? 874 грама не е кой знае какво, и все пак й се струваше, че чувства разликата. Може би беше психологическо. Както когато си въобразяваш, че взимаш лекарство и се подобряваш, а всъщност си на плацебо. Тя метна чантата през рамо, определено беше по-тежка, и тръгна към служебния изход. По пътя каза „чао“ на три колежки. Знаеше, че ще ходят да пият по чаша вино, бяха я поканили, но Елинор благодари и отказа.
Имаше други планове.
Излезе на „Местер Самуелсгатан“ и си закопча якето. Огледа се. Първо щеше да отиде да хапне някъде. „Йенсенс Бьофхюс“ беше най-близо. Само на стотина метра надолу по улицата. Вдигна яката си срещу вятъра и тръгна към ресторанта. Размина се с доста хора. Никой не я забелязваше.
Никой не знаеше, че е домашна помощница, която Себастиан чука.
Никой не знаеше, че днес чантата й е малко по-тежка.
Никой не знаеше. Все още.
Нямаше закъде да бърза. Първо щеше да хапне една хубава пържола на тишина и спокойствие, да пийне чаша вино, може би две. Да приключи вечерята с кафе и от онези малки сладкиши с шоколадов трюфел, стига да имат. Разполагаше с предостатъчно време. А и беше близо до метрото, ако реши, че не й се върви пеш до дома на Себастиан.
130
Апартаментът блестеше от чистота.
Торкел се стараеше да го поддържа изряден, когато не беше зает с някой случай. Този път домът му нямаше време да се освини, но той все пак реши да започне голямо чистене, най-вече за да има с какво да се занимава и да убива времето.
Подреди, пусна прахосмукачката, изми, извади килими и юргани на двора и ги изтупа, смени чаршафите и изтърси одеялата. Отвори гардероба и се поколеба дали да не го проветри, но реши, че все някъде трябва да тегли чертата.
В осем часа приключи. Изкъпа се, отпусна се на чистия си диван и включи телевизора; бързо му дотегна и го изгаси. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Не беше гладен. Взе една бира и седна със сутрешния вестник. След петнайсет минути звънна телефонът.
— Здравейте, Аксел Вебер, „Експресен“ — чу се в слушалката.
— Здравейте.
— Извинете, че се обаждам в този час, но стигнахте ли донякъде с онези тела в планината?
В първия момент въпросът го учуди, но след това Торкел се сети, че никой друг освен него и екипа му не знае кои са жертвите. Официалната версия беше, че телата, открити в планината, все още са неидентифицирани.
Човек трябваше да си подбира битките.
Той съобщи на Вебер официалната версия и затвори.