Що се отнася до престрелката в Сьодертеле, за нея нямаше дори официална версия. От „Муст“ забраниха. Отказваха дори да коментират информацията, че убитият Чарлс Седерквист е работел при тях. Ако Торкел тълкуваше правилно статиите във вестника, всичко щеше да бъде забравено до няколко дни. Никакъв съдебен процес за проследяване, никакви съсипани близки, които да се изказват, не беше свързано и с някакви банди. Без нито една от тези съставки някаква си престрелка с фатален изход в Сьодертеле вече не беше новина.
След като приключи разговора с Вебер, той остана на място с телефона в ръка.
Аксел Вебер, криминален репортер.
Напорист, но способен.
Ако се докопа до самоличността на мъртвите, щеше веднага да свърже телата в масовия гроб с Чарлс Седерквист, в най-добрия случай — и с убития в Алмнес, който очевидно беше онзи, когото наричаха Юсеф; а може би в крайна сметка щеше да стигне и до изчезналите Хамид и Саид.
Днес се срещна с вдовицата на Хамид и сина им. Излъга ги. Увърташе. Даде им да разберат, че след смъртта на Чарлс и Юсеф няма да стигнат по-надълбоко. Никой нямаше да стигне по-надълбоко.
Но сега се обади Вебер.
Човек трябва да си подбира битките. Или да намери някой друг да се бори, помисли си той, вдигна телефона и набра. Вдигнаха след третия сигнал.
— Здравейте, Торкел Хьоглунд, „Риксмурд“…
След пет минути затвори. По установените правила беше информирал местния полицейски участък, който ги беше помолил за помощ с разследването. Никой не би го винил. Даде им имената на оставащите четирима от гроба, за да могат да затворят случая. Като колега приемаше, че Хедвиг Хедман и хората й не биха разкрили такава важна информация пред никого…
Доволен, с чувство, че е извършил нещо забранено — чувство, което не бе изпитвал от тийнейджър — той се изправи и започна да крачи из апартамента. Нощта още беше сравнително млада. Излизаше му се.
Обади се на дъщерите си.
Ходи ли им се на кино? Нека те изберат филма. Искат, но не могат. Някой друг път. Торкел се поколеба дали да не се обади на Урсула, но не можа да измисли подходящ претекст и се отказа.
Вместо това отиде да вземе бутилка уиски и чаша, след което се върна на дивана, пак включи телевизора и си наля. Не беше хубаво да пие сам, но иначе кога изобщо щеше да пие, да му се не види? Изгълта първата чаша и си сипа още една.
131
Урсула седеше в кухнята с чаша вино, докато Себастиан сипваше в чиниите храната, която беше отишъл да купи. Ако някой, познаващ миналото й със Себастиан, я видеше сега, щеше да се удиви. Какво й беше щукнало? Четири пъти за една седмица. От време на време самата Урсула се чудеше. Но беше стигнала до една дума, която добре обрисуваше отношенията й със Себастиан. Неангажиращи.
Точно от това се нуждаеше в момента. Бягство, убиване на времето, проява на глупост — не знаеше кое е точно, но се чувстваше отлично в компанията на Себастиан. Можеше да се отпусне. Никога не би му хрумнало да иска нещо повече. Нито пък на нея. Никога не би казал „обичам те“. Поне не искрено. По-добре, отколкото да бъде сама, но все още изцяло по нейните условия. И двете страни бяха наясно. Той не беше моногамен. Нито пък тя. Едно време много държеше на него. И тогава той й измени. Но само защото тя имаше нереалистични очаквания.
За взаимността. За верността. За живота.
Пък и беше приятен събеседник. Освен че имаха много общи теми за разговор, когато останеше насаме с жена, с него се случваше нещо. Изслушваше, проявяваше интерес, ставаше по-открит. Тя не си правеше илюзии, че се държи така специално заради нея, вероятно действаше така с всички жени, седнали на масата му. Движеше се на автопилот. От толкова време упорито се мъчеше да съблазни всяка срещната, че мозъкът му вече автоматично изключваше режим „гадняр“, когато се окажеше насаме с представителка на противоположния пол. Готов на всичко, за да я вкара в леглото. Този път обаче не му се беше получило с Урсула. Поне не още, помисли си тя, когато той сложи чиниите на масата и й се усмихна.
— Да ядем.
Себастиан се настани на стола срещу нея.
132
Предаването по телевизията продължаваше, но бутилката беше почти пресушена, забеляза Торкел, докато си наливаше поредната чаша. Не беше пълна догоре, когато започна, но несъмнено беше изпил доста. Достатъчно, че да се натряска. На дивана, сам пред телевизора. Жалка работа. Той се поизправи, леко му се виеше свят. И коремът го болеше. Трябваше да хапне нещо. Но това само му напомни отново за нея. За самотата. Тъжно беше да готвиш само за себе си. Още по-тъжно беше да отидеш сам в ресторант. Дъщерите му имаха други планове за вечерта. В следващите години сигурно щеше да го чува все по-често. Напомни си, че трябва да види онзи приятел. На възрастта на дъщеря му тези истории не продължават дълго. Или така му се искаше да вярва? Ивон си имаше Кристофер. А какво имаше той? Кого имаше? Никого.