— Да, причината се казва Гунила, на 47 години е, медицинска сестра.
— Не ти вярвам.
— Така ли? Защо?
— Никога не би ми го причинил.
— Напротив, бих.
Елинор поклати глава, докато си обличаше палтото.
— Не, не би. Това би значело, че искаш да ме нараниш, а защо ще го искаш?
Себастиан я наблюдаваше, докато тя се навеждаше да си обуе ботушите с бързи, резки движения. Ръбът й се изплъзна. Започна отново. Още по-рязко. Сякаш се бореше да не загуби самоконтрол. Себастиан усети как раздразнението го напуска, изместено от известно съчувствие. Опита се да се отърси от него. Не можеше да си позволи слабост. Въпреки това, когато заговори, с разочарование чу, че тонът му е омекнал:
— Не го искам. Просто държа да разбереш, че повече не можеш да живееш тук.
— Но защо?
— Беше грешка, изобщо не биваше да се местиш при мен. Аз сбърках; изпитвах известна, не знам… вина. Отначало си мислех, че търся точно това, но не е така.
За първи път, откакто излязоха в коридора, погледите им се срещнаха.
— Нима не ни беше хубаво?
— Между нас няма нищо.
Елинор замълча. На Себастиан му се стори, че вижда сълзи в очите й. Дали щеше да успее? Макар да не беше достатъчно твърд? Крайно време беше. Сега важното беше да не й дава възможност да интерпретира и да го разбере погрешно. Да схване за какво става въпрос.
— Ти си като домашна помощница, която чукам. Не ме е грижа за теб, а теб те е грижа твърде много за мен, не е нормално.
Елинор не отговори, но Себастиан усети известна промяна в погледа й. Стана някак по-твърд. Проблясваше по начин, който не бе виждал досега у нея. Стори му се, че някой друг, някога, също я е нарекъл ненормална. Може би не един, неведнъж. Очевидно не й хареса.
— Ще говорим довечера.
Металически тон в гласа й, който не беше долавял преди. Най-сетне го беше чула. Той не биваше да отпуска хватката точно сега.
— Не, няма за какво да говорим. Съвсем просто е. Ти ще се изнесеш оттук. Изобщо не биваше да идваш.
— Както казах, ще говорим довечера.
Елинор отвори вратата и излезе. Без целувка на излизане — и това беше нещо. Но битката далеч не бе спечелена. Себастиан подозираше, че вечерта тя ще се прибере с помирителен подарък, ще приготви чудесна вечеря, ще се извини за глупавата караница. Прости и забрави.
Не беше невъзможно тя да успее. Някак винаги съумяваше да пречупи съпротивата му. Просто не биваше да й дава възможност за това.
Когато се нанесе при него, Елинор носеше само малък куфар. Явно няколко пъти беше ходила до апартамента си, за да донесе още вещи, но и така при Себастиан нямаше много нейни притежания. Черният куфар, с който дойде, и един хартиен плик щяха да бъдат достатъчни. Той щеше да й стегне багажа.
Доволен от плана си, тръгна към кухнята, но беше прекъснат от звъненето на мобилния телефон. Бързо затършува из джобовете на якето си. Намери го и погледна дисплея. Боеше се да не е Елинор, но се оказа Торкел. Себастиан се изненада от обладалото го чувство на радостно очакване, преди да вдигне.
Не остана разочарован.
Шестима мъртви. Излитаха за Йостершунд след три часа.
Докато си приготвяше багажа, го обхвана чувство, че се е върнал петнайсет години назад във времето. Бързо пъхаше необходимите дрехи в чантата, без да знае колко време ще отсъства; надяваше се да го очаква истинско предизвикателство. Не се беше замислял истински за това от много, много години, но сега, докато вървеше между гардероба и отворения върху леглото сак, го осъзна.
Беше му липсвало.
Нямаше просто да използва уменията си. Щеше да работи заедно с Ваня. Освен това се бе отървал от Елинор.
Точно сега положението не можеше да бъде по-добро.
13
Тази сутрин Шибека стана рано. Събуди скъпите си момчета и им приготви закуска. Прясно изпечен рохт — сладкия хляб с пшенично брашно, кисело мляко и кардамон, поднесен с черен чай и чиния сушени кайсии, които беше купила от пазара. За момчетата имаше и корнфлейкс и мляко. Още когато бяха малки, Шибека реши на масата винаги да има и шведска храна и всички единодушно се спряха на корнфлейкса. Най-вече защото беше сладък, но и защото харесваха големия тигър, нарисуван на кутията. Тя беше правила няколко опита да добави нещо по-полезно към закуската, но без успех.
Мехран имаше спортен празник, щеше да се учи на ориентиране и тя му приготви обяд за из път. Ейер гледаше със завист как поставя в чантата на Мехран пластмасовите кутии с остатъка от вчерашната корма3. Веднага попита дали няма и за него от любимото му ядене. Тя му се усмихна. Типично за Ейер. От двете момчета все той искаше нещо, все той се опитваше да получи повече от живота. Мехран беше по-сериозен, по-сдържан и далеч не толкова бъбрив. Тя поклати глава: