— И за теб има, но ще я изядеш, щом се прибереш.
Ейер кимна и се зае с корнфлейкса. Шибека ги гледаше, докато ядат. Нейните момчета. През целия уикенд се беше измъчвала. Дали да им каже? Мехран вече беше голям, трябваше да му каже, може би дори трябваше той да отиде с нея. Да говори вместо нея. Да я закриля. Но Шибека не желаеше това. Искаше тя да ги закриля. Да говори лично с мъжа. Преди девет години дори не би й хрумнало. В нейния свят беше немислимо жена да се държи по този начин. В действията й имаше нещо срамно и едновременно много освобождаващо. Тя се гордееше със себе си, макар стомахът й да се свиваше от угризения.
Момчетата се приготвиха за училище. Обикновено имаха компания за из път. Майката целуна и двамата по челото и отвори вратата. Те заслизаха по стълбите, а тя остана на прага да послуша стъпките им малко по-дълго от обикновено. Наистина имаше прекрасни синове. Почтителни и възпитани, не като при някои нейни приятели, където конфликтът между нравите на старата и новата родина често завършваше зле. Искаше й се да вярва, че заслугата е нейна. Винаги се стараеше да извлекат най-доброто от двете култури. Не беше лесно. Но тя даваше всичко от себе си.
Прибра се и допи хладкия чай. Отхапа от хляба, беше сладък и вкусен. След това отиде при гардероба и започна да се облича. Нямаше намерение да се конти, но същевременно искаше да изглежда сериозна. Той трябваше да я вземе на сериозно. Избра черен шал, под който да скрие косата си. Нали беше в траур, нищо че бе минало толкова време. Щеше да подрани, но се притесняваше твърде много, за да стои вкъщи. Взе си картата за градския транспорт и излезе.
Метростанцията беше на десетина минути пеша. Ако срещне някой познат, щеше да каже, че отива на пазар, и да се надява да не решат да я придружат. Щеше да излъже. Но понякога се налага.
Синята линия на метрото отиваше директно до „Т-Сентрален“, така че нямаше нужда да се прекачва. Влакът беше полупразен. Тя осъзна, че ако не намери кафенето, не би могла да се свърже с мъжа. Нямаше мобилен телефон. Никога не й беше хрумвало, че може да й потрябва. Момчетата имаха. Бяха им необходими. В Швеция всички деца носеха телефони. Дали не трябваше да вземе назаем от тях? Само че щеше да им се стори странно и щяха да започнат да задават въпроси; въпроси, на които тя не можеше да отговори. Поне засега. Много неща не беше обмислила. Всичките й усилия бяха насочени към това да предизвика някаква реакция у когото и да било. Затова сега, когато след цялото това време нещо все пак се случи, тя се оказа неподготвена. Шибека реши, ако започнатото претърпи някакво развитие, да се сдобие с мобилен телефон. Някои от приятелките й и най-вече мъжете им нямаше да го одобрят. Но те така или иначе нямаше да одобрят онова, с което се беше заела. За нищо на света.
14
— Да вляза ли с теб?
Мю загаси двигателя с натискане на едно копче и се обърна към Били, който седеше до нея. Бяха спрели пред терминал 4 на Арланда. Били хвърли бърз поглед към часовника. Самолетът излиташе след 45 минути.
— Не, няма нужда. И без това струва луди пари да паркираш тук.
— Добре.
Били разкопча предпазния колан, наведе се към нея и я целуна.
— Ще ти се обадя, като разбера колко време ще отсъствам.
Мю кимна. Били отвори вратата и слезе. Тъкмо бе заобиколил колата и беше извадил чантата си от багажника, когато чу как предната врата се отваря и Мю излиза.
— Когато се върнеш… — започна тя и тръгна към него.
— Не знам.
— Какво?
— Не знам кога ще се върна — поясни Били и затвори багажника. — Ще се обадя веднага щом науча.
— Не питах кога — отвърна Мю и дойде до него.
Тя хвана закопчаното му яке и се приближи още повече.
— Казах когато се върнеш…
— Да?
— Какво ще кажеш да заживеем заедно?
Били без усилие можеше да изброи поне двайсет въпроса, които биха го изненадали по-малко. Може би и повече. Нямаше ни най-малка представа как да отговори, но му беше болезнено ясно, че липсата на отговор е възможно най-лошото решение. Какво да каже? Дори не му беше хрумвало да заживеят заедно. Откога ходеха? От лятото, тоест колко? Около три месеца. Не беше ли твърде рано? Би ли могъл да й го каже? Все нещо трябваше да отговори.