— Не искаш — въздъхна Мю, с което потвърди, че е мълчат твърде дълго.
— Просто леко се изненадах.
— Защото се познаваме отскоро?
— Да, отчасти това, също и…
Той не довърши изречението. Какво да каже? Не му бяха хрумнали нови и по-добри аргументи, отколкото преди десет секунди.
— Ами да, това е — призна.
— Но ние се харесваме, а и кажи-речи живеем заедно, макар и адресите ни да са различни.
Вярно беше. От самото начало прекарваха много време в дома на другия, точно както изтъкна Мю. Кажи-речи живееха заедно. Понякога у Били, но по-често при нея. Той не беше твърде зает в службата. В последно време нямаше много работа, а преди това изобщо не ходеше там. Беше обект на вътрешно разследване, след като застреля Едвард Хинде. Разследваха всички случаи на стрелба от полицай, особено пък ако има загинал. Няколко разпита и две посещения при полицейския психолог Хокан Першон Ридарщолпе, и това беше.
Били усети, че Мю го гледа изпитателно. Определено беше негов ред да каже нещо.
— У нас ли ще живеем? — смънка.
— У вас. У нас. Или ще си купим нещо ново. Ще го обсъдим. Но трябва да го искаш.
— Да… Да, искам го — увери я той. — Наистина — добави с надеждата, че тя ще чуе съдържанието на думите, а не нерешителността, с която ги изрича.
— Добре, ще говорим, като си дойдеш. Успех.
Мю се надигна на пръсти и го целуна. Той остана зад колата, докато тя запали двигателя и потегли.
Помаха й. И тя му помаха.
Докато пресичаше улицата, му свирна едно такси. Той погледна към него и видя Ваня на предната седалка.
Тя вдигна ръка за поздрав и той й се усмихна.
Спря и я почака.
Странна мисъл — изведнъж осъзна, че Ваня и Мю никога не са били толкова близо една до друга. Всяка в автомобил на летището. Никога не се бяха виждали. А сега той може би щеше да заживее с Мю и най-близката му колежка, а като че ли и най-близката му приятелка изобщо — или поне най-добрата му приятелка в миналото — дори не я беше виждала. Нима това не беше знак, че се движат твърде бързо? Или просто доказваше, че той е страхливец и не ги е запознал. Затова ли не беше искал Мю да го изпрати до терминала? Беше почти сигурен, че Ваня няма да я хареса и съществуваше реален риск чувството да е взаимно.
Това беше проблем.
Сега обаче вероятно щеше да се разреши от само себе си. Ваня заминаваше за САЩ. Беше почти сигурно, че ще получи едно от трите места. Той самият не беше кандидатствал. Сам се мъчеше да се убеди, че причината е нежеланието му да живее в чужбина цели три години, че идеята не му се нрави и че ако изобщо някога реши да се дообразова, ще избере нещо друго. С по-техническа насоченост. Нещо по неговата част.
И в това имаше истина, но дълбоко в сърцето си знаеше, че основната причина изобщо да не кандидатства е тревогата му как би реагирал, ако Ваня продължи напред, а той не.
— Здрасти, какво си се умислил така? — попита Ваня, като дойде при него и го прегърна.
— А, нищо…
Тъй като него го разследваха, а Ваня се готвеше упорито изпитите на ФБР, почти не се бяха виждали през последните месеци. Тя му липсваше, сега го осъзна.
— С какво дойде дотук?
— Мю ме докара.
— Аха, значи още си с Мю?
Дали си въобразяваше, или в гласа й се долавяше известно разочарование?
— Да.
— Супер.
Не го попита кога ще ги запознае.
Той не предложи.
Тръгнаха към терминала.
15
Били и Ваня се качиха в чакалнята и забелязаха Торкел и Урсула при мониторите, които показваха пристигащите и заминаващите. До тях стоеше някаква жена. Млада. На двайсет и пет, там някъде. Висока, по-висока от Ваня, над метър и осемдесет. Дълга кестенява коса, вързана на проста конска опашка, продълговато лице, светлосини зорки очи, които се насочиха към Били и Ваня, когато Торкел вдигна ръка към тях. След поздравите и прегръдките Торкел се обърна към високата жена, която досега стоеше отстрани с лека усмивка:
— Това е Йенифер, за която ви разправях. Тя ще дойде с нас.
Ваня протегна ръка.
— Здравей. Ваня.
— Йенифер. Срещали сме се.
— Така ли?