Изведнъж го споходи чувство, че само е влошил положението. Кажеш ли на Себастиан какво да прави, той обикновено прави точно обратното. Не търпеше да му дават нареждания. Дали Йенифер не е станала по-интересна за него, след като Торкел ясно му заяви, че не бива?
Рискът беше налице.
Даже беше вероятно.
— Говоря сериозно — натърти той. — Иначе си заминаваш на мига.
Торкел не го изпускаше от очи. Надяваше се радостта на Себастиан отново да е сред тях да надделее над нуждата му да проявява неподчинение.
— Разбирам. Нищо няма да правя.
— Добре. Хубаво.
Торкел се завъртя и тръгна към другите. Себастиан го последва.
— Между другото, какво прави тя тук?
— Може би ще замести Ваня.
Себастиан се закова на място и хвана Торкел за лакътя. Доста рязко, доста грубо. Веднага го пусна, когато Торкел се обърна учудено.
— Защо? — Себастиан се мъчеше да не звучи твърде изненадан и настойчив. — Какво… какво ще прави Ваня?
— Кандидатства за обучение във ФБР.
Себастиан чу думите, схвана смисъла, но не можа да разбере какво означават наистина. Не искаше.
— В Америка? — успя само да прошепне.
— ФБР е там, да.
— За колко време? Кога?
Себастиан усети, че гърлото му е пресъхнало. Счу му се, че гласът му е леко пресипнал. А може би ушите му бучаха. Торкел не показа да е забелязал.
— Обучението ли?
— Да.
— Три години. Започва през януари.
Торкел се върна при другите. Себастиан не помръдна. Сякаш беше закован за пода.
Три години.
Три години без нея.
Точно когато най-после се бяха сближили.
Чу името си. Отново. Видя, че другите са се спрели на път към стълбището до пункта за проверка. Чудеха се защо не идва. Той тръгна към тях. Взе си чантата. Тялото му заминаваше за Йемтланд, но мислите му бяха съвсем другаде.
16
Ленарт Стрид изскочи от таксито пред „Оленс“ точно срещу кафе „Болеро“. Закъсняваше с пет минути и пресече с тичане улицата тъкмо когато светофарът светна червено. Един шофьор му свирна раздразнено, но той дори не се обърна, а продължи да тича към кафенето, дръпна тежката стъклена врата и влезе. Носеше се сладко ухание на датски сладкиш и кафе. Ленарт се огледа из просторното помещение; имаше повече хора, отколкото очакваше. Тя трябваше да е някъде между трийсет и пет и четиридесет и пет годишна. Доколкото беше разбрал, имаше две момчета в тийнейджърска възраст, но не знаеше нищо повече. Малко по-навътре една жена с черен шал на главата се надигна и се загледа в него. Направи няколко несигурни крачки. Беше стройна, очите й бяха тъмни, а кожата — по-мургава от тази на околните. Сигурно беше тя. Седеше встрани от другите клиенти, в едно ъгълче, където едва се виждаше.
— Шибека?
Тя кимна леко. Той отиде при нея и протегна ръка.
— Здравейте, аз съм Ленарт.
Тя кимна отново. Личеше си, че се чувства неловко на това място. А и сигурно се притесняваше. Нищо чудно. Повечето хора се смущаваха, когато се срещаха с него.
— Приятно ми е. Удобно ли е да поседнем тук?
— Да. Добре.
Акцентът й беше по-незабележим, отколкото по телефона; видът й стана една идея по-спокоен, когато чу собствения си глас, сякаш малко от притеснението изчезна.
— Искате ли кафе?
— Може и чай, благодаря.
Макар почти да не срещаше погледа му, тя му се видя по-силна, отколкото си я беше представял. След телефонния разговор си беше съставил образ на някаква съсипана женица. Той отиде до касата и плати един чай, черно кафе и две канелени кифлички. Докато чакаше поръчката, я изучаваше. Отново беше добила напрегнат вид. Държеше ръцете си в скута и не вдигаше поглед от пода. Той взе чая и кафето и се върна на масата. Седна срещу нея и й подаде чашата. Реши да мине направо на въпроса:
— Притеснявате ли се? Няма от какво.
— Малко е необичайно.
— Разбирам, но е съвсем просто. Аз задавам въпроси за съпруга ви, вие се опитвате да ми отговаряте. Всичко, което кажете, ще си остане между нас.
Тя кимна и все така без да отмества очи от пода, колебливо отпи от чая. Ленарт извади бележник. Щракна химикалката. Повечето му колеги записваха интервютата с диктофон, но той предпочиташе лист и молив. Диктофонът притесняваше хората още повече. Той им отнемаше възможността после да твърдят, че интервюто е подправено, и затова Ленарт имаше чувство, че се държат по-предпазливо и си налагат автоцензура. Той не искаше това. Сега важното беше да си изгради представа за Шибека и да прецени потенциала на историята й. Да определи дали звучи достоверно и дали си заслужава да се работи върху изчезването на мъжа й. Тази година няколко пъти се беше оказвал в задънена улица с подобни истории и не желаеше това да се повтаря.