— Да започнем с вас — усмихна се Ленарт и се приготви да записва. — Двамата с мъжа ви сте пристигнали в Швеция в края на 2001?
— Да. И децата. Тогава бяха на две и на четири години.
— От Афганистан?
Шибека го погледна. От неговата уста звучеше толкова лесно. Все едно са се качили на самолета и след няколко часа са кацнали в Швеция. За секунда мислите й се насочиха към лагера в Пакистан, където бяха избягали първоначално. Вонята, навалицата, страхът и непрестанният детски плач. Палатките, които нощем бяха леденостудени, а през деня горещи и задушни. Хамид, който я убеждаваше, че нямат друг избор, освен да се махнат оттам. Да продължат пътя си. Мъжете, на които платиха да ги вмъкнат в Иран. Ужасяващото пътуване с камиона през планини и каменисти пустини. Дни и седмици, които се сливаха в едно. Помнеше единствено как седеше приклещена до стената и конвулсивно притискаше Ейер и Мехран в обятията си. Болката в ръцете от носенето на децата — това беше единственият й ясен спомен от бягството. Останалото беше бъркотия от размазани картини. Но болката нямаше да забрави никога. Леко изпъна ръце, за да се увери, че сега не я изпитва.
— Да. Но първо отидохме в Гърция. Тръгнахме от Гърция.
— Значи Гърция е била първата държава на убежище?
„Първата държава на убежище“. Ама че израз. Един от първите, които научи на шведски. Това значеше първата държава от Европейския съюз, която достигнеш и в която те връщат, преди да те изпратят у дома.
— А после сте дошли в Швеция? — продължи Ленарт, след като тя не отговори.
Шибека кимна.
— Имахме приятели и роднини, затова Хамид искаше да дойдем тук.
— Но не сте получили убежище?
— Отначало не. Имаше много проблеми.
Тя замълча. Ленарт леко се наведе към нея. Още тук щеше да се реши дали да се откаже от случая, или не.
— Хамид изобщо не е получил убежище, нали? Вие с децата сте го получили едва няколко години след това. След неговото изчезване?
Шибека въздъхна; вече знаеше накъде върви разговорът. Винаги ставаше така. Шведските власти все това повтаряха. Така й беше омръзнало.
— Той не изчезна, защото не са му позволявали да остане тук. И не изчезна, защото ние сме можели, а той не. — Шибека повиши глас и за първи път срещна погледа на Ленарт. — Все повтаряте, че е затова. Но не е вярно!
Ленарт се вгледа в нея. Притеснената и умислена женица беше изчезнала. Очите й горяха. Сякаш виждаше вътрешната й сила и дългогодишната й борба да намери съпруга си изведнъж му се изясни. Пред него стоеше жена, която никога не се предава, независимо от съпротивата.
— Не съм го казал. Но полицията и имиграционните смятат така. Че Хамид е изчезнал след среща в дирекция „Миграция“, на която му дали да разбере, че вероятно ще го пратят вкъщи.
Шибека не можеше да се въздържи, трябваше да протестира. С цялата си сила. Тя заклати глава и сви юмруци.
— Те не го познават. Хамид никога не би ни изоставил, никога не би позволил момчетата да растат без баща. Никога. Случило се е нещо друго.
Шибека гледаше едва ли не умолително мъжа, който след кратко мълчание остави химикалката и я погледна с учтиво любопитство.
— Според вас какво се е случило?
— Не зная.
— Но смятате, че е свързано с онзи човек? Който се появил седмица-две след изчезването на Хамид.
— Да.
— Когото сте помислили за полицай?
— Звучете като полицай. Но нямаше униформа.
— И не се е легитимирал?
Шибека го погледа неразбиращо.
— „Легитимирал“?
— Извинявайте, не е казал как се казва?
— Не.
— Значи нямате представа откъде се е взел?
Тя поклати глава.
— Задаваше въпроси като полицай.
— Какви въпроси задаваше?
Шибека се замисли. Откъде да започне? Въпросите бяха толкова много. Всички се въртяха около Хамид и братовчед му. Тя погледна мъжа срещу себе си и осъзна, че следващите й думи са от изключителна важност. Той трябваше да разбере, че шведът с черното яке, дошъл в дома й, значеше нещо. Беше важен. Той търсеше нещо. Нещо, което, дори да искаше, не би могла да му даде.