— Разпитваше най-вече за Хамид — изрече тя бавно. — И за Саид, братовчед му. Дали са казали къде отиват, дали са взели нещо със себе си, дали преди това са се срещали с някого, дали предишните седмици са пътували някъде и дали… дали…
Тя млъкна насред изречението. Винаги се връщаше към другия в мислите си. Към него и към шведа в черното яке, които някак бяха замесени в изчезването на Хамид. Беше убедена в това.
— И за Юсеф.
Ленарт си записа името.
— Кой е той?
— Не знам. Познат на Саид.
— И Саид изчезна едновременно с мъжа ви?
Тя кимна:
— Саид често се виждаше с Юсеф. Хамид не го харесваше. Така ми каза.
— Но вие никога не сте виждали Юсеф и не знаете нищо повече за него?
— Не, нищо. Пробвах, но така и не го намерих.
Ленарт взе да се колебае какво да вярва. Жената пред него изглеждаше искрена. И животът му да зависеше, не можеше да си представи защо й е да лъже. Та тя се мъчеше да научи какво е станало с мъжа й от толкова дълго време. Много по-дълго, отколкото ако тайно всъщност е знаела истината. Но фактът, че нямаше представа какво го е сполетяло, не означаваше автоматично, че в историята има нещо за него и редакцията. Съществуваха безброй обяснения за изчезването. Причините можеха да бъдат мъчителни и трагични за семейството, но неподходящи за журналистически разследвания и телевизионни предавания.
Същевременно в тази жена имаше нещо, от което сърцето му трепваше. Нещо в историята не се връзваше. Не в нейния разказ, на него вярваше безрезервно. По-скоро в реакцията на властите. Не толкова в онова, което казваха, колкото в онова, което премълчаваха. Краткото разследване, което беше провел след получаването на писмото, не доведе до нищо конкретно, тъкмо обратното. Първо позвъни на имиграционните и както обикновено го отпратиха към безброй служители, докато накрая намери правилния. Потвърдиха, че Хамид е изчезнал няколко дни след среща с тях: подозирали, че се крие по собствена воля. Нямали никакви актуални документи, в последния пишело, че чакат полицейското разследване. Документът бил заведен през август 2003 година. Оттогава нямало никакво развитие, освен че през 2006 съпругата на Хамид, Шибека Хан, и двете им деца, Ейер и Мехран, получили разрешително за пребиваване. След това Ленарт се обади в полицията. Обясниха, че разследващите стигнали до извода, че мъжът вероятно е изчезнал във връзка с предстоящо експулсиране, но иначе не можели да коментират случая. Ленарт попита защо. Било секретно. Това беше истинската причина Ленарт Стрид да разговаря в момента с Шибека. Нямаше спомен някога да са засекретявали бягство от експулсиране.
Да не говорим за тази история със Саид Балхи, братовчеда на Хамид, който изчезнал по същото време. Той пристигнал няколко години по-рано и получил разрешително още през 2000 година. Въртял магазин на „Фридхемсплан“, където и Хамид работел от време на време. В нощта на изчезването им през 2003 година той се обадил вкъщи да каже, че се прибира. Заключили магазина и после изчезнали вдън земя. Съпругата на Саид чакала първото им дете след няколко месеца. Той нямал никаква причина да изчезва. Абсолютно никаква. Нещо в цялата тази история не се връзваше. Ленарт го усещаше все по-ясно.
Реши да се осланя на инстинктите си. Да, щеше да коства време и ресурси на редакцията, но заслужаваше да се поразрови.
— Шибека, ще поемем случая. Не обещавам нищо. Но и това е някакво начало.
Лицето на Шибека светна. За малко да си разлее чая, като скочи на крака.
— Благодаря ви! Много ви благодаря!
Ленарт не можа да сдържи усмивката си при вида на непресторената й радост.
— Но помнете — натърти той, — нищо не обещавам.
— Знам. Знам, но толкова дълго чаках нещо такова.
Шибека се поуспокои, усети, че другите клиенти на заведението я гледат, и си седна, но клокочещата радост не намаляваше; беше й трудно да седи на едно място.
— Добре, предстои ни много работа — продължи Ленарт. — Трябва ми списък на всичките ви роднини и приятели, които може да знаят нещо. Също и копия от всички писма, които сте пращали, пълномощно от вас, за да мога да изискам всички материали от властите. После трябва да седнем и да ми разкажете подробно всичко от времето около неговото изчезване. Ще се справите ли?
Това бяха много думи, изречени ужасно бързо. Тя не схвана всичко, но разбра последния въпрос. Знаеше отговора.