Йенифер Холмгрен, „Риксмурд“.
Не я свърташе на едно място. Били се обърна към нея. Йенифер съзнаваше, че стои усмихната, но не можеше да се въздържи.
— От какво си толкова весела?
Тя каза истината:
— Просто съм ужасно щастлива, че съм тук.
Ваня погледна крадешком заместничката си. Очакваше Йенифер едва ли не да добави „с теб“, докато говореше с Били. Сякаш веднага се бяха намерили. Седяха един до друг в самолета, смееха се, приказваха си какво следят в „Туитър“ и други неща, които изобщо не интересуваха Ваня. Едва за няколко часа Йенифер я беше накарала да се чувства стара. Извърна поглед. Трябваше да се вземе в ръце. Тя щеше да напусне групата, какво лошо, че Били се разбира със заместничката й? Не ревнуваше, но… това беше нейното място. Йенифер щеше да заеме нейното място. Вярно, тя го освобождаваше доброволно, но все пак. За първи път, откакто започна американското си приключение, почувства, че не просто заминава някъде, но и изоставя нещо. Нещо хубаво.
19
При Енафорш свиха вляво. Вдясно преди Хандьол. През тясна долина, където планините в топлите си есенни цветове се издигаха под дъжда от двете страни на шосето. Пътят ставаше все по-тесен. После изведнъж пред тях се изпречи широк паркинг и пристигнаха. Голяма продълговата сграда с пристройки във всички посоки. Едната страна свършваше с нещо като осмоъгълен израстък, подобен на силоз. Сиви покриви. Навсякъде. На пръв поглед сякаш осемдесет процента от сградата се състоеше от покрив. Себастиан не разбираше нищо от архитектура, но знаеше кога нещо е грозно. А тази постройка беше грозна. Функционална като планинска станция — може би, но в никакъв случай красива.
Компанията побърза да влезе и беше посрещната на рецепцията от мъж и жена, които се представиха като Матс и Клара. Раздадоха ключовете, докато обясняваха какво се очаква да бъде времето през следващите дни. Можели да останат колкото поискат, нищо че хотелът всъщност вече бил затворен. През деня персоналът щял да идва, за да вкара всичко в ред преди зимата. Някои щели да останат, но в лични жилища. За обяд и вечеря щяла да идва готвачка. Закуската се поднасяла в трапезарията. Евентуално щели да минат и майстори, които трябвало да направят някои малки ремонти, но щели да остават само през деня. Ако им трябвало нещо или имали въпроси, Матс и Клара били винаги на линия.
Решиха да си оставят багажа по стаите, да хапнат набързо и да се качат в планината възможно най-скоро. Докато още беше светло. Хедвиг беше повикала две коли.
Торкел пусна чантата на леглото си и отиде при прозореца. Гледаше към рекичката. Водата беше придошла. Над нея минаваше висящ мост и той виждаше отъпканата пътека, по която туристите се качваха в планината. Радваше се, че са тук. Не можеше да отрече, че има известни надежди за това пътуване. Само че не свързани с полицейската чест. Лични. Надяваше се двамата с Урсула отново да се сближат. Може би да продължат напред. Твърде дълго бяха живели според трите правила, поставени от Урсула.
Само на работа.
Никога вкъщи.
Никакви планове за бъдещето.
Правилата бяха прости, те ги бяха спазвали в продължение на няколко години и се беше получило. Но сега нещата се промениха. Урсула беше дошла у тях. Беше го потърсила. Желаеше го. Вкъщи. В Стокхолм. Две от трите правила бяха нарушени, при това от самата нея. Торкел смяташе, че това усложнява нещата. В последно време в редките случаи, когато разговаряха, беше оставал с впечатление, че Урсула се е променила. Не много. Нищо генерално. Малки знаци. Детайли. Според него се дължеше на страха й, че са на път да забравят и третото правило. Може би тя се боеше да мисли за общо бъдеще с него. Той самият желаеше това повече от всичко друго, но не смееше да поеме инициативата. Всичко правеха по правилата на Урсула. Винаги. Той искаше да се движат напред, но сега имаха шанс да отстъпят назад.
Да се върнат.
Отново да следват правилата.
Несъмнено едно време беше много по-просто. Сега той се надяваше, че отново ще намерят онова място и ще поемат напред оттам. Няколко нощи в хотел далеч от съпруга й. Отстъпù, за да направиш крачка напред.
Това искаше той. На това се надяваше.
Както обикновено, нямаше представа какво мисли Урсула.
След обяда, състоящ се от гулаш, хляб, кафе и шоколадов сладкиш, всички се събраха пред станцията. Дъждът се беше усилил. Направо се лееше, докато минаваха по висящия мост по посока на двата джипа, които ги чакаха от другата страна. Себастиан мразеше дъжда. Нямаше значение, че е добре облечен. И така след няколко минути щеше да се чувства мокър до кости. Мокър и замръзнал.