„Няма лошо време, само неподходящи дрехи.“
Само олигофрен с промит мозък би могъл да измисли нещо подобно. Времето беше ужасно. Обективно погледнато, времето си е шибано, както и да си облечен. На Себастиан му идваше да се прибере в хотела и да чака там. Реално нямаше нужда да гледа мястото. Но в този момент стигнаха до колите и се прибраха на сушина. Той се промъкна покрай Йенифер и се мушна вътре преди всички останали.
След около половин час пристигнаха.
Над останките беше разпъната голяма бяла шатра. Електрически генератор, задвижван с бензин, захранваше прожектори във всеки край на шатрата, включени срещу прииждащия мрак. Хедвиг ги поведе към един петдесетинагодишен мъж, който се представи като Ян-Ерик Каск. Той се ръкува с всички и после тръгна през калта към шатрата.
— Склонът поддал под една туристка и ето какво намерихме…
Той посочи входа на шатрата и Себастиан незабавно се вмъкна вътре. Урсула го последва. Торкел се спря отпред и се огледа.
— Има ли място за всички?
— Да, ще се съберем. Само не отивайте съвсем до ръба, да не се търкулнете и вие.
Торкел, Били, Ваня и Йенифер го последваха в шатрата. Вътре беше влажно и душно. Заради прожекторите и дъжда въздухът беше като в парник. Всички си разкопчаха якетата, като влязоха.
В средата имаше правоъгълен изкоп, около два на пет метра, не повече от метър дълбок. На дъното лежаха шест скелета, наредени в горе-долу права линия един до друг. Два от тях на пръв поглед много по-къси от другите. Два с остатъци от парцаливи дрехи около костите. Скелетът най-далеч от входа беше с протегната под стената на шатрата ръка, сякаш проверяваше дали навън още вали. Чуваше се как долу водата блика. Ян-Ерик влезе в шатрата и клекна край гроба. Кимна по посока на останките в другия край.
— Ей там се е сринала пръстта. Жената повлякла ръката при падането. Прибрали сме я в една кутия.
Урсула кимна. Свали капачето от обектива на фотоапарата и той веднага се замъгли, както и беше очаквала. Подаде го на Били и си сложи тънки ръкавици, преди да клекне до гроба срещу Ян-Ерик. Себастиан и останалите стояха в редица покрай стената на шатрата. Това беше специалността на Урсула. Нейната сцена. Те бяха просто зрители.
— Шест скелета в сравнително добро състояние. Старателно наредени един до друг, не хвърлени.
Тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на екипа и на Ян-Ерик.
— Това означава ли нещо? — почуди се Йенифер тихичко, несигурна дали е позволено да говори.
Урсула хвърли бърз поглед на Себастиан, сякаш за да му позволи да отговори.
— Би могло. Може да сочи, че той показва известно уважение към жертвите. Или че е много подреден и не особено емоционален.
— Как ги изровихте? — обърна се Урсула към Ян-Ерик.
— Докарахме малък багер.
— Докосвала ли ги е? Машината?
— Неее… Е, да, може и да е побутнала някой.
Урсула се наведе и мълчаливо вдигна една бедрена кост. Беше сиво-кафява, изглеждаше почти мухлясала. По цялото й протежение се беше набила пръст и кал. Сред цялата тази чернота имаше пукнатина, където костта светеше ярко, почти бяло. Багерът не я беше просто „побутнал“. Едва ли щеше да бъде трудно да се определи кои наранявания по костите са нанесени наскоро, но ако бяха внимавали повече при копаенето, сега нямаше да се налага да влагат време и енергия в този въпрос. Урсула внимателно върна костта на място, като мислено връщаше назад всички хубави думи, които си беше рекла за йемтландската полиция по пътя насам.
Бяха банда некадърници.
Тя се протегна към фотоапарата. Били й го подаде. Ян-Ерик се изправи и се обърна към Торкел.
— Отначало ги взехме за стари. Да де, наистина стари — поясни той. — Сума ти народ е умрял из тези планини. Над три хиляди войници на Карл XII са измръзнали тук през зимата на 1718–1719. И до днес понякога се натъкваме на техни останки. Не често, все пак е минало много време, но се случва.
— Би трябвало веднага да се сетите, че тези няма как да са тристагодишни — подметна Урсула, докато снимаше гроба от всички възможни ъгли. — Всички имат дупки от куршум в главата.